— Как си днес? — попита той баща си.
Джеймс Брекинридж наближаваше осемдесетте. И докато организмът му се бе запазил сравнително непокътнат, мозъкът вече не го слушаше. Той живееше сам, но още можеше да се обслужва. По някакъв начин успяваше да си сготви и да поддържа дома си що-годе чист. Но беше въпрос на време, преди да го приберат в старчески дом.
— Познаваме ли се?
Явно предстоеше трудна вечер. И това не беше добре. Нямаше време за глупости. Бяха му нужни отговори. Къщата се намираше на река Потомак. Отдавна беше изплатена, което позволяваше на баща му да живее добре с пенсията си от „Смитсониън“ и социалните помощи.
— Аз съм Грант. Синът ти. Спомни си кой съм.
— Момчето ми учи в колеж. Ще става учител. Хубава професия, учителската.
— Не! Ето ме. Аз съм Грант. Съсредоточи се. Би ли го направил заради мен?
— Джули! Джули! — провикна се баща му.
Грант поклати глава. Майка му бе починала преди години.
— Мама я няма. Умря. Казвал съм ти го и преди.
Баща му го изгледа озадачено.
— Защо ми говориш такива гадости? Ако моето момче беше тук, щеше да те удари. Става дума за майка му, засрами се! Тя е тук. Видях я преди малко. Джули!
Грант се огледа. Навремето всички стени в кабинета на баща му бяха заети от рафтове с книги, от пода до тавана. Но междувременно той бе преместил повечето важни заглавия в собствения си дом, а останалото бе продал на антиквари. Старецът вече не можеше да чете. Нищо не оставаше в съзнанието му. По цял ден седеше пред телевизора и превключваше каналите.
— Чуй ме сега — каза Грант, повишавайки глас. — Искам да се съсредоточиш. Тази вечер ще бъда в „Смитсониън“. Помниш какво е това.
— Аз работя там. Днес бях на работа!
— Не е вярно. От много време не си бил там. Чуй какво ще те питам. Искам да ми кажеш някои неща.
— Млади момко, аз съм главният уредник на Замъка и не ми харесва тонът ти.
Баща му действително бе заемал този пост. Само трима души бяха назначавани на тази длъжност и баща му беше първият от тримата, между 1969 и 1992 г. Грант и майка му бяха присъствали на церемонията по пенсионирането му, когато лично секретарят на „Смитсониън“ му бе благодарил за вярната служба, а колегите му се бяха събрали да му пожелаят още дълги години живот. Днес увреденото съзнание на баща му очевидно го бе пренесло двайсет и пет години назад в миналото. И той реши да използва тази заблуда.
— Дано да не прозвучи неуважително, но бих желал да те питам за един от експонатите.
— Боже, ние имаме толкова много!
— Ключът. Интересува ме церемониалният ключ.
— Какъв ключ? Аз имам много ключове. Твърде много дори, дявол да го вземе. Казвам им да махнат тия ключалки, а те само слагат нови. Трябва да имам ключ от всяка ключалка. Секретарят е наредил. Уредникът трябва да има достъп до всичко.
— Слушай ме сега. Става въпрос за церемониалния ключ.
— Странна тема си избрал.
— Не е странна. Напрегни се и помисли.
— Глупости говориш. Ключът си е ключ. Просто ключ и това е.
— Не, не е обикновен.
Грант беше опитал по лесния начин, но си даде сметка, че от него няма полза. Но поне бе опитал. Време беше сега да направи това, което винаги даваше ефект. Пресегна се и сграбчи стареца за шията, като вдигна мършавото му тяло от стола. Без да отпуска хватката, той блъсна баща си в стената и го задържа така.
— Нямам време за глупости — каза Грант. — Искам да се концентрираш и да слушаш какво ти казвам.
Баща му не помръдваше. Всеки път беше така. Обичайните опити за комуникация при него не водеха до резултат. Но нещо във физическото насилие стимулираше увреденото му съзнание. Може би някаква първична борба за оцеляване. Грант нямаше представа какво е. Знаеше само, че грубата сила проникваше като фар през мъглата.
— Питам те отново. Церемониалният ключ. Трябва ми оригиналът, нали разбираш?
— Аз го открих, знаеш ли? Аз съм този, който откри ключа.
Грант знаеше това. Благодарение на един друг сблъсък като този.
— Беше на тавана, в Замъка. Върху гредите. Целият от месинг. Като току-що изкован. Дадох го на секретаря.
Грант увеличи натиска върху трахеята и старецът изцъкли очи; дишането му ставаше все по-мъчително. Знак, че търпението на Грант беше на изчерпване. Краката на стареца ритаха във въздуха, гръбнакът му беше опрян плътно до стената.
— Ще отвори ли ключалката?