— Да, сър, смяната ми приключва в единайсет часа.
— Нощният портиер вероятно няма да може да ни каже нищо повече.
— Не, сър. Пък и снощи закъсня, бил на театър.
— Значи вчера бяхте тук през целия ден?
— Да, сър.
— Да сте предавали на господин Стаунтън някакво съобщение?
— Да, сър, телеграма.
— Интересно! По кое време?
— Към шест часа.
— Къде му я връчихте?
— Тук, в стаята му.
— Пред вас ли я прочете?
— Да, сър, изчаках, за да взема отговора, ако решеше да го напише.
— Е, написа ли нещо?
— Да, сър. Бележка.
— Даде ли ви я?
— Не, взе я със себе си.
— Но я написа във ваше присъствие?
— Да, сър. Стоях до вратата, а той беше гърбом към мен, седнал на масата. Накрая каза: „Сам ще я пусна.“
— С какво я написа?
— С перо, сър.
— На някоя от тия бланки на масата ли?
— Да, сър, на най-горната.
Холмс взе купчината бланки, отиде до прозореца и внимателно разгледа най-горната.
— Жалко, че не е писал с молив — каза той с известно разочарование. — Не може да не си забелязвал, Уотсън, че в такъв случай написаното често се отпечатва на долния лист и това обстоятелство е станало причина за разтрогването на не един щастлив брак. Е, нещичко все пак е останало. За наш късмет перото не е било добре подострено и много се надявам да открием нещо върху попивателната. Точно така!
Той откъсна крайчето на листа попивателна хартия, обърна го и видяхме някакви йероглифи.
— Сложете го на стъклото на прозореца! — разгорещи се Сирил Овъртън.
— Не е нужно — отвърна Холмс. — Хартията е тънка и можем просто да я обърнем. Това е краят на телеграмата, която Годфри Стаунтън изпраща няколко часа преди да изчезне. Липсват ни поне шест думи, но да видим с какво разполагаме: „бъдете с нас, за Бога!“ Това показва, че младежът е съзрял някаква неотвратима заплаха, и се е обърнал към някого за помощ. „Нас“ показва, че е намесен още някой. Може ли да е бил някой друг освен бледия разтревожен мъж? Каква е връзката между него и Годфри Стаунтън? И кой е третият, към когото двамата се обръщат за помощ пред наближаващата опасност? Разследването се свежда до изясняването на тези въпроси.
— Трябва да разберем до кого е била изпратена телеграмата — предложих аз.
— Точно така, драги Уотсън, и на мен ми мина през ума тази проницателна идея. Но се опасявам, че ако просто отидеш в пощата и поискаш да видиш разписките, има вероятност да се натъкнеш на нежелание за помощ от страна на персонала. Бюрократичният ред ще се възправи срещу теб. Все пак може би с повечко деликатност можем и да успеем. Но докато сме тук, ми се иска във ваше присъствие, господин Овъртън, да разгледам онези книжа на масата.
Имаше няколко писма, сметки и бележници и Холмс ги прехвърли набързо с нервните си пръсти.
— Нищо — каза накрая. — Между другото приятелят ви, предполагам, е съвсем здрав и от нищо не се е оплаквал.
— Здрав е като камък.
— Виждали ли сте го болен?
— Никога. Веднъж лежа заради контузия и веднъж му се измести капачката на коляното, но това са дреболии.
— Може би не е бил толкова здрав, колкото смятате. Не е изключено да е криел някакъв проблем. Мога ли с ваше съгласие да взема част от тези документи? Има вероятност да се окажат от полза за по-нататъшното ни разследване?
— Почакайте, почакайте! — изведнъж прозвуча свадлив глас.
На прага неспокойно пристъпваше дребен смешен старец. С протърканите си черни дрехи, широкополата шапка и хлабавата бяла вратовръзка напомняше провинциален свещеник или погребален агент. Но въпреки опърпаната му и малко нелепа външност в гласа му звучаха метални нотки, а движенията му бяха властни и отсечени.
— Кой сте вие, сър, и с какво право ровите в документите на джентълмена?
— Частен детектив съм и разследвам внезапното му изчезване.
— Гледай ти, гледай ти! И кой ви повика?
— Този джентълмен, приятел на господин Стаунтън, насочен към мен от Скотланд ярд.
— Кой сте вие, сър?
— Сирил Овъртън.
— А, значи вие ми изпратихте телеграмата. Аз съм лорд Маунт-Джеймс. Пристигнах с каретата от Бейсуотър. Значи и детектив сте наели?
— Да, сър.
— А готов ли сте да платите разходите?
— Когато приятелят ми Годфри се намери, сър, той ще стори това.
— А ако не се намери? Тогава?
— Сигурно семейството му…
— Не си го и помисляйте! — изписка човечето. — От мен няма да получите и едно пени! Ясно ли ви е, господин детектив? Аз съм семейството на този младеж, той няма други роднини и категорично ви заявявам, че не нося отговорност за постъпките му. И да е очаквал нещо, аз никога не пилея пари напразно и нямам намерение тепърва да започна го правя. А ако тези документи, с които вие така свободно боравите, представляват някаква ценност, ще отговаряте за тях.