— Какво си направил, Холмс? — попитах.
— Изтъркан и добре познат номер, но в случая изключително полезен. Тази сутрин отидох в двора на доктора и изпразних една спринцовка, пълна с анасон, върху колелата на каретата му. Кучето ще следва мириса на анасона до края на света и нашият приятел докторът, ако ще през иглено ухо да мине, няма да може да се отърве от Помпей. Я го виж! Той ми подари съня снощи!
Кучето внезапно свърна от главния път и пое по една тревясала пътека. След близо километър излязохме на друг широк път и следата се устреми към града, от който бяхме излезли. Пътят заобиколи града от юг и продължи в обратната посока.
— Това заобикаляне е напълно в наша полза, нали? — каза Холмс. — Нищо чудно, че в ония села ударих на камък. Докторът играе по всички правила на изкуството. Предстои ни да разберем причината за тази изтънчена измама. Това вдясно от нас навярно е Тръмпингтън. По дяволите, кабриолетът се задава иззад завоя! Бързо, Уотсън, иначе всичко ще провалим!
Той бързо се провря през плета в една нива, дърпайки теглещия се Помпей. Едва успяхме да се снишим и кабриолетът профуча покрай нас. Зърнах вътре доктор Армстронг с отпуснати рамене, стиснал глава с две ръце в жест на дълбоко отчаяние. От изражението върху лицето на моя приятел заключих, че и той го е забелязал.
— Изглежда, мисията ни ще завърши трагично. Скоро ще разберем. Хайде, Помпей! Я гледай, къщичка в полето!
Несъмнено това беше крайната точка на пътешествието ни. Помпей хукна напред и залая яростно срещу вратата, пред която ясно личаха следите от колелата. Отъпкана пътечка ни отведе до усамотената постройка. Холмс върза кучето за оградката и двамата забързахме напред. Приятелят ми почука на грубата дървена врата, после още веднъж, без отговор. Вътре несъмнено имаше някой, чухме протяжен вопъл, изпълнен с горест и отчаяние, който навяваше неописуема тъга. Холмс стоеше нерешително на прага, след това погледна назад към пътя, по който бяхме дошли. Зърнахме кабриолета с двата сиви коня, които не можеха да бъдат сбъркани.
— По дяволите! Докторът се връща! — извика Холмс. — Можеше да се предположи. Да разберем какво става, преди да е дошъл!
Той отвори вратата и двамата пристъпихме вътре. Звукът се засили и премина в продължителен дълбок стон. Идваше от горния етаж. Холмс се отправи натам, аз го последвах. Бутна полуотворената врата и двамата замръзнахме ужасени от гледката, която се откри пред нас.
Една млада и хубава жена лежеше мъртва на леглото. Лицето й беше спокойно и бледо, със замъглени, широко отворени очи и прекрасни златни къдрици. Полуседнал в края на леглото, полуколеничил, един млад мъж бе заровил лице в края на полата й и се разтърсваше от ридания. Бе така потънал в скръбта си, че дори не ни забеляза. Холмс положи ръка на рамото му.
— Вие ли сте господин Годфри Стаунтън?
— Да, да. Аз съм, но идвате късно. Тя издъхна.
Младежът до такава степен не бе на себе си, че ни взе за лекари, дошли да му помогнат. Холмс понечи да изкаже няколко думи на съчувствие и да предаде тревогата на приятелите от внезапното му изчезване, когато по стълбата отекнаха стъпки и на вратата се появи доктор Армстронг със строго, недоумяващо изражение.
— Е, господа — започна той. — Намерихте това, което търсехте, избирайки особено подходящ момент, за да се натрапите. Няма да вдигам скандал в присъствието на покойната, но държа да ви заявя, че ако бях по-млад, чудовищното ви поведение нямаше да остане ненаказано.
— Извинете ме, доктор Армстронг, смятам, че между нас има недоразумение — каза приятелят ми с достойнство. — Ако ме последвате долу, мисля, ще успеем да изясним тази злополучна история.
Последвахме мрачния доктор във всекидневната.
— Слушам ви.
— Преди всичко искам да ви уверя, че не съм нает от лорд Маунт-Джеймс и чувствата ми не са на страната на благородника. Когато изчезне човек, мое задължение е да изясня съдбата му, но без да нарушавам нечии права. Доколкото случаят не е криминален, основната ми грижа е да се потушат скандалите, а не да се раздухат. Понеже в случая, както ми се струва, няма никакво закононарушение, можете напълно да се осланяте на дискретността и подкрепата ми, за да останат фактите извън знанието на пресата.
Докторът пристъпи напред и стисна ръката на Холмс.
— Вие сте достоен мъж каза той. Лъгал съм се по отношение на вас. Благодарен съм на провидението, че угризенията от това, че оставям горкия Стаунтън сам с мъката му, ме накараха да обърна кабриолета и да се върна, та да можем да се разберем. Сега, като знам причината за интереса ви, обяснението е лесно. Преди една година Годфри Стаунтън прекара известно време в Лондон. Там се влюбил страстно в дъщерята на хазяйката си и се ожени за нея. Беше толкова добра, красива и интелигентна! Всеки мъж би се гордял с такава съпруга. Но Годфри е наследник на този стар свадлив благородник и беше напълно сигурно, че ако той научеше, Годфри трябваше да се прости с наследството. Познавам младежа, обичам го и го уважавам заради прекрасните му качества. Помагах му всячески. Правехме всичко, което бе по силите ни, за да запазим тайната от всички, една изпусната дума би била достатъчна, за да се разчуе. Благодарение на тази усамотена къщичка и на собствената си дискретност Годфри успяваше досега. Никой не знаеше тайната им освен мен и един превъзходен прислужник, който отиде да търси помощ в Тръмпингтън. Уви, сполетя ги ужасен удар — младата съпруга се разболя от туберкулоза в най-тежка форма. Горкото момче се поболя от мъка, а трябваше да отиде в Лондон и да играе в онзи мач. Не го ли стореше, трябваше да дава обяснение, което щеше да разбули тайната му. Изпратих му окуражителна телеграма, той ми отговори с молба да направя каквото мога. Тази телеграма сте видели, макар за мен да е абсолютно необяснимо как. Не му казах колко сериозно е положението, понеже нямаше с какво да помогне, но споделих истината с бащата на момичето, който абсолютно безразсъдно се свързал с Годфри. Веднага пристигна, на прага на лудостта, и не се отдели от леглото й до тази сутрин, когато смъртта сложи край на мъките й. Това е всичко, господин Холмс. Сигурен съм, че мога да разчитам на дискретността ви, вашата и на приятеля ви.