Тя подписа чека и рече:
— Да тръгваме.
Взе чантата си изпод масата и се запътихме навън през фоайето. Получи палтото си от гардероба — светлокафяв тренчкот. Личеше си, че струва доста пари. Не си направих труда да й го държа. Тя не ми обърна никакво внимание докато го обличаше. Огледах фоайето. Имаше немалко хора, но никой не изглеждаше не на място. Нямаше никой с пистолет или поне нямаше никой, на който да му се вижда пистолета. Всъщност, аз бях единственият човек, когото бих заподозрял, ако не се познавах толкова добре и ако не се обичах толкова.
Една млада жена в зелен костюм и с кафява барета се приближи към нас от входа откъм „Арлингтън стрийт“.
— Здравейте, мис Уолъс. Колата ви чака.
— Познаваш ли я? — попитах аз.
— Да — каза Рейчъл. — Това е Линда Смит.
— Имам предвид лично — настоях аз, — не само да си чувала за нея или да сте си разменяли писма.
— Да, виждали сме се вече няколко пъти.
— Добре.
Излязохме на „Арлингтън стрийт“. Аз вървях напред. Улицата беше оживена както всеки ден по това време. До жълтия бордюр беше паркирано едно волво. Моторът работеше, а портиерът държеше предната врата откъм мястото до шофьора. Когато видя Линда Смит, той отвори вратата. Аз надникнах в колата, след това се отдръпнах встрани. Рейчъл Уолъс се настани вътре, портиерът затвори вратата, аз се качих отзад, а Линда Смит седна зад волана.
— Линда, познаваш ли мистър Спенсър? — попита Рейчъл, когато се вляхме в потока от коли.
— Не. Приятно ми е да се запознаем, мистър Спенсър.
— И на мен, мис Смит — отвърнах. На Рейчъл щеше да й хареса обръщението.
— Спенсър се грижи за мен при тази обиколка — обясни Рейчъл.
— Зная. Джон ми каза — тя погледна към отражението ми в огледалото за обратно виждане. — Никога не съм срещала истински бодигард.
— Ние сме съвсем обикновени — казах. — И в наште вени кръв червена блика.
— Пък и начетен!
— Кога трябва да бъдем в Белмонт?
— В десет часа — отвърна Линда — в градската библиотека на Белмонт.
— Какво ще правим там? — попитах.
— Мис Уолъс ще изнесе сказка в клуба „Приятели на библиотеката“.
— Хубаво либерално градче сте си избрали.
— Не се безпокой, Спенсър — каза Рейчъл Уолъс. Тонът й беше рязък — Казах, че ще говоря където мога и пред когото мога. Имам какво да кажа и не възнамерявам да убеждавам тези, които вече са съгласни с мен.
Кимнах.
— И да има проблеми, не е страшно. Затова ти се плаща.
Пристигнахме в библиотеката на Белмонт в десет без петнадесет. Там десетина мъже и жени се разхождаха нагоре-надолу с плакати, закачени с ремъци на прътове.
От другата страна на улицата беше паркирана една патрулна кола с двама полицаи, които кротко седяха вътре.
— Паркирайте зад ченгетата — казах.
Линда направи завой и спря зад полицейската кола. Аз излязох навън като им казах:
— Останете за малко в колата.
— Няма да се свивам тук заради няколко демонстранти.
— Тогава гледай страшно, докато седиш тук. Затова ми се плаща. Искам само да поприказвам с ченгетата.
Приближих се до патрулната кола. Полицаят на волана беше млад, с умно лице. Имаше вид на човек, който при първа възможност ще ти каже да си налягаш парцалите. И ще се изсмее. Дъвчеше една клечка за зъби, от тези дето ги мушват в двойни сандвичи с препечени филийки. На края на клечката, който стърчеше от устата му, все още стоеше къдравата целофанена лентичка.
Наведох се и заговорих през отворения прозорец:
— Охранявам лекторката за срещата в библиотеката. Има ли вероятност онази групичка да създаде някакви проблеми?
Той задържа погледа си върху мен десетина секунди, въртейки клечката с език.
— Да, и ние имаме грижата за това — рече той. — Да не мислиш, че чакаме тук да заемем от библиотеката „Отнесени от вихъра“?
— Стори ми се, че по си падаш по книжките с картинки.
Той се изсмя.
— Как ти се струва това, Бени? — обърна се към колегата си. — Ама че нагло лайно! Май още нищо не му се е случило днес.
Другият полицай седеше отпуснат на седалката, а фуражката му се беше килнала над очите. Нищо не отвърна и дори не помръдна.
— Кого охраняваш?
— Рейчъл Уолъс — отвърнах.
— Нищо не ми говори.
— Ще се постарая да скрия това от нея — рекох. — Сега ще я въведа вътре.
— Добре. За такова нагло лайно като теб не би трябвало да има проблеми.
Върнах се при колата и отворих вратата на Рейчъл Уолъс за да слезе.
— Какво прави? — попита ме тя като излезе от колата.