— Ами ако му се изплезя и изблея?
— Говоря сериозно — каза тя.
— Не се и съмнявам.
След това настъпи пълно мълчание. Линда Смит караше към Кембридж през Уотъртаун.
— Наистина мисля, че сказката мина много добре, Рейчъл — каза тя. — Аудиторията беше трудна, но мисля, че ти успя да стигнеш до тях.
Рейчъл Уолъс не отговори.
— Можем да влезем в Кембридж и да обядваме в „Харвест“ — каза Линда, — а след това да отидем пеша до книжарницата.
— Добре — съгласи се Рейчъл. — Гладна съм и трябва да пийна нещо.
8
Висях на вратата на книжарница „Кримсън“ на булевард „Масачузетс“ и гледах как Рейчъл Уолъс раздава автографи. В устата си още усещах слабия вкус на панирани скариди с горчица. От другата страна на улицата се виждаше „Харвард ярд“, окъпан от есенния дъжд, който заваля докато обядвахме.
Рейчъл стоеше до една малка маса близо до касата в предната част на книжарницата. На масата имаше двадесетина екземпляра от новата й книга и три сини флумастера. Голям надпис на витрината гласеше, че тя ще е тук между един и три часа днес. Вече беше два и десет и се бяха продали три книги. Още няколко души се завъртяха, влязоха, огледаха я и си излязоха.
Линда Смит се въртеше край масата, отпиваше кафе и от време на време насочваше някой от купувачите. Оглеждах всеки, който идваше и си отиваше, но не научих нищо. В два и петнадесет влезе едно девойче с дънки „Левис“ и морава грейка с огромен надпис.
— Вие наистина ли сте писателка? — обърна се тя към Рейчъл.
— Да — отвърна тя.
— И сте написали тази книга?
— Да.
— Искате ли да си я купите? Мис Уолъс ще ви даде автограф — намеси се Линда.
Девойчето не й обърна внимание.
— Бива ли я книгата? — попита тя. Рейчъл Уолъс се усмихна и отговори:
— Мисля, че да.
— За какво се разказва в нея?
— За това, какво значи да си жена, за начина, по който някои хора дискриминират жените и за това, как корупцията води до още по-голяма корупция.
— О, така ли? Интересна ли е?
— Ами… Не бих казала, че е интересна. Може би по-добре би било, ако кажа, че е въздействаща.
— Мислила съм си дали да не стана писателка — рече хлапачката.
— Наистина ли? — Рейчъл не й се усмихна много широко.
— Откъде черпите идеите си?
— Измислям ги — каза Рейчъл, а усмивката й вече почти не се забелязваше.
— А, така ли? — момичето взе една от книгите на Рейчъл, хвърли й един поглед, после я обърна и погледна задната корица. Прочете набързо написаното на обложката и върна книгата обратно.
— Това роман ли е? — попита тя.
— Не — отвърна Рейчъл.
— Голяма е като роман.
— Да — каза Рейчъл.
— Тогава защо не е роман?
— Това не е белетристика.
— О!
Косата на момичето беше светлокестенява, сплетена на две плитки, които покриваха ушите й. На зъбите си имаше шини. Тя взе отново книгата и небрежно започна да я прелиства.
Настана мълчание.
— Смяташ ли да си я купиш? — попита Рейчъл Уолъс.
Девойчето поклати глава и каза:
— Не. И без това нямам пари.
— Тогава остави книгата и върви някъде другаде — каза Рейчъл.
— Ей, аз не правя нищо лошо. Рейчъл я погледна.
— Е, както и да е, вече свърших — каза момичето и излезе от книжарницата.
— Много умело се справяш с читателите — отбелязах аз.
— Малка нахалница — каза Рейчъл. — Откъде черпя идеите си? Боже мой, откъде си мисли, че ги черпя? всички ме питат това. Що за глупав въпрос?
— Може би тя не се сеща за някой по-умен — казах аз. Рейчъл Уолъс ме погледна, но не каза нищо. Имах чувството, че не ме смята за особено проницателен.
В книжарницата влязоха двама млади мъже. Единият беше нисък и слаб, късо подстриган, с очила със златни рамки. Беше облечен с къс жълт шлифер с качулка и сини панталони от шевиот с маншети, които бяха с около седем сантиметра по-къси от върховете на обувките му от щавена кожа. Носеше и галоши. Другият беше доста по-висок. Имаше вид на дебел щангист. В никакъв случай не беше на повече от двадесет и пет години, но бе започнал да оплешивява. Носеше вълнена риза на черни и червени карета, черна мъхеста жилетка и памучни униформени панталони, навити над работни обуща с връзки. Ръкавите на ризата му също бяха навити.
Ниският носеше бяла сладкарска картонена кутия. Когато те влязоха, аз внимателно се приближих до Рейчъл. Нямаха вид на любители на книжарници. Когато застанаха пред масата на Рейчъл, пъхнах ръката си под якето и я сложих върху приклада на пистолета. Когато ниският отвори кутията за торта, реагирах светкавично. Той извади една шоколадова торта и точно когато беше почти готов да я хвърли, аз го ударих с рамото си. Той все пак успя да изхвърли тортата слабо встрани и тя падна върху гърдите на Рейчъл. Вече бях извадил пистолета си и когато дебелият се опита да ме сграбчи, аз го ударих с цевта по китката. Дребният политна назад и падна на пода.