— Да — отвърна Рейчъл — Така е. Запознах се с Джули миналата година, когато правих проучвания тук за „Тиранията“.
— И вие ли сте писателка, Джули?
Тя ми се усмихна много топло. В сърцето ми трепна някаква струна.
— Не. Бих желала да съм. Аз съм манекен.
— В коя агенция?
— „Каръл Коб“. Запознат ли сте с манекенския бизнес?
— Не, само любопитствам. Рейчъл поклати глава.
— Не, не любопитства. Той те проучва и това не ми харесва — тя ме погледна. — Разбирам, че трябва да си вършиш работата и че днешните произшествия може да са те направили прекалено подозрителен. Но Джули Уелс ми е близка лична приятелка. Няма причина да се страхуваме от нея. Много ще съм ти благодарна, ако в бъдеще се доверяваш на преценките ми.
— Твоята преценка не струва колкото моята — казах. — Аз съм безпристрастен. Колко близък личен приятел може да ти бъде някой, с когото си се запознал едва миналата година?
— Спенсър, стига толкова — изражението и гласът й издаваха напрежение.
— Няма нищо, Рейчъл — каза Джули. — Разбира се, че трябва да бъде внимателен. Моля се да е така. Какви са тези заплахи? Нещо сериозно ли е?
Рейчъл се обърна към нея. Аз отпих малко бира.
— Заплашваха ме по телефона, че нещо ще ми се случи ако „Тирания“ бъде издадена.
— Но щом си тръгнала на обиколка за популяризирането й значи вече е издадена.
— Така е всъщност, макар че технически датата на издаване е 15 октомври. Книгата е вече по книжарниците.
— Случило ли се е нещо?
— Имаше едно произшествие снощи, имаше и протести, но не вярвам да има връзка между тях.
— Произшествието снощи наистина беше опасно — рекох. — А протестите си бяха протести и нищо повече.
— Какво стана снощи? — попита Джули.
— Спенсър твърди, че някой се е опитал да ни принуди да излезем от шосето в Лин.
— Какво значи твърди?
— Ами, аз бях на пода и той доста лавира насам-натам, а после колата, която беше зад нас изчезна. Аз самата не съм сигурна. Ако бях убедена, че никой не ме преследва, Спенсър щеше да остане без работа.
— О, ти така или иначе би желала да съм ти под ръка. Всички вие, пиленца, харесвате да има някой мъж, който да се грижи за вас.
Тя плисна питието си върху мен. Плисна го като малко момиченце. Повечето се изля върху ризата ми.
— Сега и двамата сме изцапани — казах. — Това ни приобщава.
Барманът се приближи към нас. Джули сложи ръка върху рамото на Рейчъл. Барманът попита:
— Нещо не е наред ли, госпожо?
Рейчъл мълчеше. Дишаше тежко през носа.
— Не, няма нищо — казах аз. — Тя се шегуваше с мен и питието се разля.
Той ме погледна като че ли говорех сериозно, усмихна се сякаш ми вярваше и се отдалечи към другия край на бара. След около тридесет секунди той се върна с ново мартини за Рейчъл и каза:
— Това е за сметка на бара, госпожо.
— Защо мислиш, че снощното произшествие е сериозно? — попита ме Джули.
— Беше направено професионално — обясних — те знаеха какво вършат. Имахме късмет, че се отървахме.
— Понякога е трудно с Рейчъл — каза Джули и погали лявата й ръка. — Тя не винаги иска да каже и направи това, което говори и прави. Понякога дори съжалява за стореното.
— Аз също — отвърнах. Чудех се дали трябваше да погаля другата ръка. Чувствах тениската си мокра на гърдите, но не я пипнах. То е като че ли са хвърлили катран по теб. Не трябва да го бършеш.
— Джули и аз ще вечеряме в стаята ми довечера. Няма да имам нужда от теб до утре сутринта в осем — каза Рейчъл.
— По-добре да почакам докато Джули си тръгне — рекох.
И двете ме погледнаха, после Рейчъл каза:
— Тя ще си тръгне точно тогава.
— Аха — рекох. Неизменният остроумен отговор, дори когато съм тъпак. Нали бяха много добри приятелки.
— Ще се кача с вас и ще се помотая в коридора, докато келнерът ви обслужи.
— Няма да е необходимо — каза Рейчъл без да ме погледне.
— Не, ще е необходимо — рекох. — Аз си върша работата, Рейчъл. Няма да позволя някой да те закачи във фоайето само защото си ми сърдита.
Тя ме погледна и каза:
— Не ти се сърдя. Срамувам се от това, което направих преди малко.
Зад нея Джули сияеше: „виждаш ли?“ — говореше усмивката й — „виждаш ли? Тя наистина е много симпатична“.
— Както и да е — казах, — ще бъда наблизо и ще чакам, докато се заключите за през нощта. Няма да ви досаждам, ще кротувам в коридора.
Тя кимна и каза:
— Може би така ще е най-добре.
Допихме си питиетата, Рейчъл Подписа сметката и се отправихме към асансьорите. Вървях напред, а те ме следваха. Когато влязохме в асансьора, Джули и Рейчъл се държаха за ръце. Полата все още чудесно прилепваше по бедрата на Джули. Бях ли сексист? Грозно ли беше да си мисля: „Какво разхищение!“ Излязох пръв на етажа на Рейчъл. Коридорът беше празен. Като стигнахме до стаята й взех от нея ключа и отворих вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Влязох и запалих лампите. Нямаше никой. В банята също. Рейчъл и Джули влязоха вътре.