— В своята книга, Рейчъл, вие характеризирате лесбийството като един алтернативен начин на любов. Трябва ли всеки да го опита.
— Всяка жена трябва да прави това, което й се иска да прави — каза Рейчъл. — Очевидно, хора, които не са привлечени от тази идея, следва да си останат каквито са. Аргументът ми се състои и винаги се е състоял в това, че онези, които наистина намират тази алтернатива за желана от тях, не бива да бъдат преследвани заради това си предпочитание. То не вреди абсолютно никому.
— А накърнява ли то Божия закон?
— Би било високомерно от моя страна да ви говоря за Божия закон. Оставям това за хората, които смятат, че Господ ги чува. Единственото, което аз мога да кажа е, че не съм получила никакъв знак, че Той не одобрява това.
— А как бихте коментирали аргумента, че това е неестествено?
— По същия начин. То наистина предполага един природен закон, който съществува неотменно. Аз не съм в състояние да знам това. Сартър казва, че може би съществуването предхожда същността и може би ние сме в процеса на сътворяването на законите на природата в хода на нашия живот.
— Да, сигурно. Защитавате ли лесбийския брак?
— Шърли — каза Рейчъл, — аз съм документирала наличието на корупция на няколко равнища сред местната и държавната власт, в няколко от най-големите корпорации в страната, а вие ме питате само за пикантни неща. По същество вие ме разпитвахте само за неща свързани със секса. Това ми се струва тенденциозно.
Усмивката на Шърли помръкна. Нейните разкошни мигли запърхаха.
— Това е наистина интересна мисъл, Рейчъл. Бих желала да можехме да поговорим още малко, но знам, че времето ви е ограничено — тя вдигна с ръка „Тирания“. — вземете си книгата на Рейчъл, „Тирания“, издадена от „Хамилтън блак“. Ще ви очарова, както очарова и мен. Хиляди благодарности, Рейчъл. Заповядайте пак.
— Благодаря — промърмори Рейчъл.
— А сега ви предлагаме следната реклама — рече Шърли. Типът, който клечеше под камерата се изправи и каза:
— Окей, следващият отрязък. Благодаря ви много, мис Уолъс. Шърли, вън от кадър сте.
Един от техниците свали микрофона от ревера на Рейчъл, тя стана и се отдалечи. Шърли не се сбогува. Тя бързаше да се нагълта с колкото се може повече ментолов дим преди да е свършила рекламата за дезодорант.
— О, Рейчъл, ти беше жив динамит — каза Линда Смит. Рейчъл погледна към мен. Аз свих рамене.
— Какво значи това? — попита тя.
— Значи, че ти направи каквото можа в една трудна ситуация. Не можеш да изглеждаш добре, когато те интервюира Шърли Норт.
Рейчъл кимна, а Линда каза:
— О, не, мисля, че беше супер.
Рейчъл не каза нищо докато излизахме от студиото и надолу по коридора, покрай редакцията на новините, която сега беше празна и неугледна. След това минахме по друг коридор, където хора седяха в малки стаички и пишеха на машина и излязохме във фоайето. На големия монитор срещу гишето на приемната Шърли се накланяше към мъжа, който отглеждаше пъдпъдъци.
Аз се намръщих по начина, по който Шърли правеше това и казах с тънък глас:
— Кажете ми, пъдпъдъците обичат ли да го правят с други, освен с пъдпъдъци?
Рейчъл изсумтя. Линда се усмихна. Отвън се разделихме. Рейчъл и аз влязохме в моята кола, Линда — в своята.
Подкарахме по „Солджърс Фийлд Роуд“. Обърнах се и погледнах към Рейчъл Уолъс. Тя плачеше. Сълзите се стичаха мълчаливо по бузите й. Ръцете й бяха сгънати в скута. Раменете й бяха леко прегърбени, а тялото й слабо трепереше. Погледнах назад в огледалото. Не можех да измисля нищо, което да кажа. Тя не заплака по-силно, но и не спря. Единственият звук, който се чуваше, беше неравномерното вдишване и издишване, докато тя плачеше. Минахме край стадион „Харвард“.
— Сигурно се чувстваш като изрод — казах аз.
Тя кимна.
— Не им позволявай да те карат да се чувстваш по този начин.
— Като изрод — каза тя. Гласът й бе леко дрезгав и леко трепереше, но ако не бях видял сълзите й, нямаше да съм сигурен че плаче. — Или като чудовище. Изглежда, че всички ни възприемат като такива. Прелъстявате ли малки момиченца? Принуждавате ли ги да извършват перверзни лесбийски ритуали? Използвате ли изкуствени пениси? Господи! Майната им! Копелдаци такива!
Раменете й се затресоха още по-силно. Подадох й дясната си ръка с дланта нагоре. Така минахме покрай училището по бизнес — аз с протегнатата ръка, а тя тресяща се от ридания. После тя сложи лявата си ръка в моята дясна. Аз я стиснах здраво.
— Не им позволявай това — казах.
Тя ми стисна ръката в отговор и изминахме остатъка от пътя покрай реката в тази поза — дланите ни здраво притиснати една към друга, докато тялото й постепенно се успокояваше. Когато стигнахме до пресечката с „Арлингтън стрийт“, тя ми пусна ръката и си отвори чантата. Докато стигнем до „Риц“ вече си беше изтрила сълзите, сложила си бе малко грим и се беше взела в ръце.