Като излязох от колата и кимнах към Шевролета портиерът ме изгледа така, сякаш съм се изпикал върху обувките му. Но взе ключовете и не каза нищо. Работата си е работа. Качихме се в асансьора и отидохме до стаята й без да си кажем нито дума. Тя отвори вратата, аз влязох пръв, тя ме последва.
— Трябва да отидем в Първо взаимоспомагателно дружество в един часа. Ще говоря там пред група жени. Можеш ли да ме вземеш около дванайсет и половина? — гласът й сега бе съвсем спокоен.
— Разбира се — казах аз.
— Искам да си почина малко, така че ме извини, ако обичаш.
— Разбира се — отвърнах. — Ще дойда в един без петнайсет.
— Да. Благодаря.
— Заключи вратата след мен — напомних й.
Тя кимна. Аз излязох и изчаках да чуя щракването на резето. След това слязох с асансьора.
12
Вървяхме по „Войлстън стрийт“.
— Имам среща с група служителки от Първо взаимозастрахователно дружество — каза Рейчъл. — Сега са в почивка и ме поканиха да обядвам с тях. Бих искала да си наблизо, но не на масата с нас.
— Добре — казах. — Доколкото си спомням от книгата ти Първо взаимозастрахователно дружество е един от злодеите.
— Не бих се изразила по този начин, но е горе-долу така. Проявяват дискриминация при наемането и заплащането на труда на служителите си. В ръководството няма почти никакви жени. Системно отказват да назначават хомосексуалисти, а ако открият такива сред персонала, веднага ги уволняват.
— Не беше ли отделила място и на дискриминационната им политика в областта на продажбите.
— Да, избягват да продават на негри.
— Какъв е девизът на компанията.
— Ние работим за хората — усмихна се Рейчъл.
Влязохме във фоайето на застрахователната компания и взехме асансьора до двадесетия етаж. Бюфетът се намираше в дъното на коридора. Пред него чакаше жена, облечена с панталон, жилетка от камилска вълна и тъмнокафяв блейзер отгоре. Когато видя Рейчъл, тя се приближи и попита:
— Рейчъл Уолъс?
Носеше очила с малки златни рамки и нямаше никакъв грим. Косата й бе кестенява и спретната.
Рейчъл протегна ръка.
— Да. Вие Дороти Колила ли сте?
— Да, заповядайте. Седнали сме на масата в ъгъла — тя се загледа неуверено в мен.
— Казвам се Спенсър — представих се. — Просто се навъртам край мис Уолъс. Опитайте се да не ми обръщате внимание.
— Няма ли да седнете с нас? — попита Дороти.
— Не — вместо мен отговори Рейчъл. — Мистър Спенсър просто ще стои наблизо в случай че се нуждая от нещо.
Дороти се засмя някак безизразно и поведе Рейчъл към дълга маса в единия край на помещението. Там се бяха събрали още осем жени. Облегнах се на стената на пет-шест метра от тях, така че да мога да виждам Рейчъл без да чувам разговора им и без да преча на минаващите.
След сядането на Рейчъл, от масата известно време се чуваше скърцане и преместване на столове. Ставаха да се запознаят една след друга, после отново сядаха по местата си. Накрая всички, с изключение на две от жените отидоха до барчето да си вземат нещо за ядене. Имаше хамбургери по ориенталски и аз реших да мина без обяд.
Помещението беше с нисък таван, осеян с флуоресцентни лампи. Стените бяха боядисани в яркожълто, с един ред прозорци, които гледаха към Бак бей. Жълтият цвят беше почти болезнено ярък. Сред гълчавата се дочуваше някаква музика. Звучеше сякаш е от Мантовани, но пък и обикновено е.
Когато работиш за писател, всичко ти изглежда бляскаво. Рейчъл дойде с една табла и седна. И тя бе пренебрегнала хамбургерите по ориенталски. На подноса й се мъдреха сандвич и чаша чай.
Някакво девойче, което сякаш току-що бе завършило гимназия, мина покрай мен. Носеше скъпи и плътно прилепнали дрехи, сини арлекински очила окичени със скъпоценности и излъчваше аромат на френски залез.
— Ей, готин, какво гледаш?
— Тяло девети размер в рокля седми размер — отвърнах.
— Би трябвало да го видиш без роклята — посъветва ме тя.
— И дума да няма.
Тя ми се усмихна и седна на една от масите при други две свои връстнички. Започнаха да си шепнат, да поглеждат към мен и да се смеят. Най-добре облечените хора на света са децата без братя и сестри, които току-що са започнали да работят.
Двама мъже в делови костюми и един униформен бодигард влязоха в бюфета и се приближиха до масата на Рейчъл. Промъкнах се зад тях и се заслушах. Май щяха да ми отворят работа. Така и стана.