Тръгнах обратно по „Арлингтън“ и после по „Бойлстън“ към една сграда на „Бъркли стрийт“. Имах няколко възможности. Можех да сляза до кръчмата на Доксайд и да изпия цялата им бира, или пък да се отправя към „Смитфийлд“, да изчакам Сюзън да се върне от училище и да й кажа, че съм се провалил относно каузата на женската еманципация. Можех, обаче, да свърша и нещо полезно. Избрах полезното и се насочих към „Бъркли“.
Бостънското полицейско управление беше точно на пресечка и половина нагоре по „Бъркли“, сгушено сред сенчестите здания на големите застрахователни компании — вероятно, за да се чувстват полицаите в безопасност. Канцеларията на Мартин Куърк от отдела по убийствата си стоеше на мястото. Стаята бе чистичка и полупразна. Единствените неща на бюрото бяха телефонът и една пластмасова поставка със снимки на семейството му.
Куърк говореше по телефона, когато се появих на вратата. Беше се килнал в стола си с крака на бюрото, а телефона бе притиснал между ухото и рамото си. Посочи ми стола встрани и аз седнах.
— Веществени доказателства — говореше Куърк в слушалката. — До какви веществени доказателства си се докопал? — заслуша се. Вълненото му спортно сако висеше на гърба на стола. Бялата му риза бе колосана и блестеше от чистота. Маншетите бяха подгънати над дебелите китки на ръцете му. Носеше обувки от щавена кожа до над глезените, с месингови токи. Обувките блестяха от прясната боя. Сивите му памучни панталони бяха с безукорен ръб. Черната плетена вратовръзка бе завързана на изящен възел. Гъстата му черна коса бе късо подстригана и нямаше нито един бял косъм.
— Да, знам — отговори той в слушалката, — само че нямаме избор. Вземи я — затвори телефона и ме погледна. — Ти никога ли не носиш вратовръзка? — бе първият му въпрос.
— Точно онзи ден бях сложил — отвърнах. — На обяд в „Риц“.
— Трябва да го правиш по-често. Приличаш на проклето застаряващо хипи.
— Завиждаш на младежкия ми вид — възразих. — Не съм длъжен да го правя, само защото си бюрократ и си принуден да се обличаш като Калвин Кулидж6. Това е разликата между мен и теб.
— Има и други различия — обади се Куърк. — Какво искаш?
— Да разбера какво ти е известно за заплахите срещу живота на Рейчъл Уолъс.
— Защо?
— Само до преди половин час й бях бодигард.
— Е?
— Уволни ме, защото съм прекалено мъжествен.
— Предполагам, че е по-добре, отколкото ако беше обратното — вметна Куърк.
— Мисля си, че, след като днешният ден се включва в ангажимента ми, бих могъл да използвам останалата част от него, за да разбера нещо от теб.
— Няма нищо особено за казване. За заплахите ни съобщи тя. Проучихме въпроса. Нищо не излезе наяве. Накарах Белсън да поразпита навън. Никой не знаеше нищо.
— Имаш ли някакво мнение доколко са сериозни заплахите?
Куърк сви рамене.
— Ако трябваше да гадая, бих предположил, че има нещо. Белсън, обаче, не откри никакво професионално участие. Тя изброява много имена и отправя неудобни обвинения срещу разни компании и правителствени чиновници, но всичко се изчерпва с това, че са неудобни. Никой няма да влезе в затвора, нито пък ще приключи кариерата си.
— Което означава — добавих, — че ако заплахите са истински, те идват вероятно от някоя голяма клечка или от група шефове, които са настроени антифеминистично, антихомосексуално или и двете.
— Това е и моето предположение — каза Куърк. — Прикриването на кирливите ризи в този град е станало системно и е накарало всички засегнати дървеняци да се организират. Така че ако се появи някое радикално разкритие, те разполагат с поне десетина начина да потулят нещата. На човек са му вързани ръцете — всичко това е станало отдавна рутинна практика. Представяш ли си, тази година дори са махнали държавните ченгета от университета на Южен Бостън.
— Това се нарича образователна реформа — отвърнах аз. — Човек може да очаква подобни нововъведения в американската Атина.
Куърк изсумтя и сключи ръце зад главата си, както се беше облегнал назад на стола. Мускулите на ръцете му изпъкваха под ръкавите на ризата.
— Кой се грижи за нея сега? — попита той.
— Никой, доколкото знам. Затова се интересувам доколко са сериозни заплахите.
— Нещата са ми ясни — каза Куърк. — Но нямаме факти. А и откъде да имаме? Анонимните обаждания не водят до никъде. Ако разсъждаваме теоретично смятам, че опасността не е измислена.
— Аз също — съгласих се. — Теб какво точно те безпокои?
— Ами, заплахата, че ще й се случи нещо, ако не спре книгата. Всъщност, достатъчно екземпляри от това чудо са били попаднали в ръцете на разни хора. Поразията вече е била направена.
6
Джон Калвин Кулидж (1879–1933) — 30-ти президент на САЩ. Периодът на неговото управление се отличава с всеобщо благополучие. Бел. ред.