— Знам — отвърна тя. — И вероятно винаги ще мислиш така. Ти си израснал със силно развито чувство за семейство. Само че нямаш семейство и прехвърляш импулсите си да защищаваш към своите клиенти или пък към мен.
— Ако не ти, клиентите ми обикновено се нуждаят от защита.
— Това е вярно. Затова и се занимаваш с тази работа. Ти самият имаш нужда от хора, на които им е необходима защита. Иначе какво ще го правиш това огромно море от импулси?
Бях изял плодовете и изхвърлих пръчката в една кофа.
— Ще го излея върху теб, пиленце — казах аз.
Сюзън въздъхна:
— О, Господи!
— Не мисля, че ще се променя — казах.
— Надявам се, че няма. Аз те обичам. И те разбирам, а ти трябва да си останеш все така сладък. Можеш да разбереш, обаче, защо Рейчъл Уолъс е имала резерви спрямо теб.
— Да, смятам се за достатъчно проницателен.
— Това със сигурност е вярно — каза Сюзън. — Искаш ли да си разделим едно кисело мляко?
15
Оставаха три седмици до Коледа. Бях в канцеларията си и гледах как навън прехвръква сняг на едри парцали, когато разбрах, че са отмъкнали Рейчъл Уолъс.
Седях с вдигнати върху бюрото крака, пиех кафе без захар, ядях понички и чаках да ми се обади от Фол Ривър един тип на име Антъни Гонсалвес, когато телефонът иззвъня. Не беше Гонсалвес.
Гласът рече:
— Спенсър? Обажда се Джон Тикнър от „Хамилтън Блак“. Бихте ли дошъл веднага? Изглежда, че Рейчъл Уолъс е отвлечена.
— Извикахте ли полицията? — попитах.
— Да.
— Окей, тръгвам.
Затворих телефона, обрамчих кобура си, а върху полото облякох якето си, подплатено с вълна. Излязох. Канцеларията ми тази година беше на ъгъла на авеню „Масачузетс“ и улица „Бойлстън“ — на втория етаж, в малка триъгълна куличка над едно магазинче за цигари. Колата ми беше паркирана до един знак, на който пишеше „Автобусна спирка. Паркирането забранено“. Снегът се топеше по уличното платно, но се натрупваше встрани, до бордюра на тротоара.
Коледната елха в центъра „Пруденшъл“ вече бе запалена, нищо, че нямаше четири следобед. Свих вляво при „Чарлз“, после надясно по „Бийкън“ и паркирах в подножието на възвишението пред „Стейт Хаус“ на едно място, за което пише, че е „резервирано за членове на върховния съд“. Имаха предвид законодателната власт, но в Масачузетс я наричат върховния и Главния съд по същата причина, поради която наричат себе си Общност. Цялата история, струва ми се, има нещо общо с гласуването против Никсън. Вдясно „Комън“ се спускаше надолу към улица „Тремонт“, дърветата бяха обсипани с коледни светлинки, а до края на „Парк стрийт“ бяха изобразени „на живо“ сцени от Рождество Христово. Снегът се беше задържал само върху тревните площи на „Комън“, а по тротоарите се топеше. Долу до информационния павилион бяха оградили няколко елена и едно момче с рекламна шапка стоеше до кошарата, раздавайки някакви брошури на минувачите, които се опитваха да хранят дивеча с пуканки.
Канцеларията на Тикнър се намираше на най-горния етаж и гледаше към „Комън“. Беше с висок таван и големи прозорци, претрупана от книги и ръкописи. Срещу бюрото бе разположена ниска кушетка, а пред нея — масичка за кафе, отрупана с папки. Тикнър седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката и гледаше през прозореца към момчето на „Комън“ до клетката на елените, което подаваше брошурки на минувачите. Детективът-сержант Франк Белсън седеше на кушетката до него и отпиваше от кафето си. Един момък със селска физиономия и костюм с жилетка от „Луис“ говореше по телефона точно зад бюрото на Тикнър.
Когато влязох Белсън ми кимна. Погледнах момъка със селската физиономия и попитах:
— От прокуратурата ли сте?
Белсън отново кимна.
— Кронин — представи го той. — Помощник-прокурор.
— Радвам се, че дойде, Спенсър — каза Тикнър. — Предполагам, че познаваш сержант Белсън, а това е Роджър Форбз, нашият адвокат.
Стиснах ръката на един висок сивокос мъж с високи скули и хлътнали бузи, който според мен се чувстваше някак си неудобно в ъгъла между кушетката и лавицата за книги.
Крони н каза в слушалката:
— Още не сме съобщили нищо за вестниците. Обърнах се към Белсън:
— Какво си получил?
Той ми подаде лист хартия. Беше напечатан прилежно, с двойно разстояние между редовете. Никакви задрасквания, допълнителни знаци или бележки. Хубави полета отделяха текста. Новите редове започваха навътре с пет интервала. Хартията бе обикновена. На нея пишеше:
„Имайки предвид, че Рейчъл Уолъс е авторка па няколко оскърбителни за Бог и страната книги; че в пряко противоречие с Библията и общоприетия морал е защищавала лесбийската любов; че е развращавала и продължава да развращава нацията ни и нашите деца чрез средствата за масова информация, които я експлоатираха с безразсъдна алчност и че длъжностните ни лица, които напълно лековерно не се противопоставят на радикални конспирации, не са предприели никакви мерки, ние бяхме принудени да действаме сами.