— Само ще си взема набързо един сандвич оттук и ще продължим разходката си, може да пресечем улицата и да отидем на автобусната спирка да погледнем дали не се осъществява някое расово смешение или нещо от този род.
Купих си сандвич с риба тон и пълнозърнест хляб, една хубава ябълка и чаша черно кафе. Сложих си ябълката в джоба и започнах да ям сандвича, докато вървяхме. На другия край на пасажа, там, където някога беше кино „Парк Скуеър“, спряхме. Бях изял сандвича си и отпивах на глътки от кафето.
— Още ли си с Клана, Манфред?
— Разбира се.
— Чух, че си станал районен председател или Главен върховен Имперски Алигатор, или както се казва там, за Масачузетс.
Той кимна.
— Бомба — казах. — И сега какво? Ще свириш на пиано в паузите на конференция за злоупотреба с малолетни?
— Ти си глупак като всички останали либерали. Вашата раса ще се изпомиярчи. Една култура, която е просъществувала десет хиляди години и е родила най-великата цивилизация в историята, ще изчезне, удавена в море от мелези и диваци. Само комунистите ще спечелят от това.
— Всяка култура, която е създала отрепка като теб, Манфред — казах аз, — подлежи на усъвършенстване.
— Глупости!
— Но аз не съм дошъл тук, за да споря с теб за етническата чистота.
— Би загубил — рече той.
— Вероятно. Ти си професионален фанатик. Целият ти живот минава в спор за това, което защищаваш. Ти си експерт. Това ти е професията. Но не и моята. Аз не изразходвам по два часа месечно, за да споря за расовата чистота. Но дори и да загубя спора, аз ще победя в боя, който бих ти дръпнал после.
— И като си помислиш само, че такива като теб ни обвиняват в насилие — рече Манфред.
Беше застанал силно изпънат, с гръб опрян на стената, близо до празното пространство, където някога стояха афишите за киното. Бузите му бяха леко зачервени.
— Като мен? — казах аз. — Вас? Аз говоря за мен и теб. Не говоря за никакви „вас“ и за никакви „като мен“.
— Ти не разбираш от политика. Не можеш да промениш обществото като говориш за теб и мен.
— Манфред, искам да науча нещо за една група хора, които са тъпи като теб. Наричат се ВАМ, което означава възстановете Американския Морал.
— Защо питаш мен?
— Защото ти си от този тип кучешка фъшкия, който се мотае в подобни групи и говори за възстановяване на морала. Може би това ти помага да се чувстваш в по-голяма степен кучешка фъшкия.
— Не знам нищо за ВАМ.
— Те се противопоставят на феминизма и хомосексуализма, вероятно в угода на бога и на расовата чистота. Сигурно си чувал за тях?
Манфред поклати глава. Пак беше забил поглед в краката си. Пъхнах юмрука си под брадичката му и я повдигнах, докато погледът му се изравни с моя.
— Искам да науча нещо за тази група, Манфред — казах.
— Кълна ти се, не знам нищо за тях — рече той.
— Тогава на всяка цена научи нещо за тях, Манфред.
Той се опита да отмести брадичката си от юмрука ми, но аз натиснах малко по-силно нагоре и го задържах на мястото му.
— Не съм аз този, който ще ти върши мръсната работа.
— Ще ми я свършиш и още как, така както вършиш мръсната работа на всички останали. Ти си едно жалко лайно и правиш това, което ти кажат. Стига само да те притиснат.
Той отмести поглед от мен. Няколко души, които излязоха от банката вдясно се спряха и погледнаха към нас, след което бързо продължиха по пътя си.
— Има няколко начина да те притисна, Манфред. Мога всеки ден да идвам в бръснарницата и да те безпокоя, докато те уволнят. Мога да се мъкна навсякъде по петите ти и да разправям на всички как те бяхме спипали за притежаване на надуваема любовница и как ти пропя като хора на Мормонската църква, за да оттървеш кожата — сега бузите му се бяха зачервили още повече. — Или бих могъл да ти разбивам всеки ден муцуната, докато ми доставиш нужната информация.
— Жалък нещастник — процеди Манфред през зъби, стиснати от натиска на юмрука ми.
Сега цялото му лице беше почервеняло. Аз натиснах още по-силно нагоре и го накарах да се изправи на пръсти.
— Хулиш, значи — казах. — Такива като теб непрекъснато ни обиждат — пуснах го и се отстраних от него. — Утре ще намина да видя какво си научил.
— Може и да не съм тук — рече той.
— Знам къде живееш, Манфред. Ще те открия.
Той продължаваше да стои все така силно изпънат и неподвижен до стената. Дъхът му свистеше между зъбите. Очите му искряха като трескави.
— До утре. Манфред. Утре ще ти се обадя.
18
Излязох на „Арлингтън стрийт“, завих наляво и тръгнах по „Бойлстън стрийт“ като продължавах да ям ябълката, която бях купил. Навсякъде по „Бойлстън стрийт“ имаше коледна украса и рисунки на Дядо Коледа. Валеше лек и приятен сняг. Веднага си помислих дали Рейчъл Уолъс може да види снега от мястото, където е затворена. Сега, по Коледа, трябваше да е най-веселото време на годината. Само ако бях останал с нея… Тръснах глава. Нямаше смисъл. Сигурно не е по-неприятно да те отвлекат около Коледа, отколкото когато и да е. Просто не бях останал с нея. А разсъжденията, че е трябвало да остана нямаше да ми помогнат да я намеря. Трябва да се концентрираш върху най-важните неща, приятелю. Трябва да мислиш как да я намериш. Като минавах покрай магазина на Брентано спрях по навик и заразглеждах книгите на витрината. Не разчитах много на Манфред — той беше гадняр, фанатик и глупак. Косгроув естествено не беше такъв, но той работеше като репортер в либерален вестник и за него беше ужасно трудно да открие нещо. Никой нищо нямаше да му каже.