Изядох си ябълката и хвърлих огризката в кошче за боклук, закачено на стълба на една улична лампа. Погледнах също по навик към деликатесите на витрината на „Малбен“. След това можех да пресека улицата и да видя какви нови японски специалитети приготвят в „Хай-хай“, а после да се върна от тази страна на улицата ида позяпам дрехите на „Луис“, а можех да се отбия за малко в Института за съвременно изкуство. После щях да се прибера вкъщи и да си подремна. Глупости! върнах се до офиса, качих се на колата си и потеглих към Белмонт.
Докато карах по „Стороу драйб“ снегът още не лепнеше. Беше ранен следобед и почти нямаше движение. От дясната ми страна река Чарлс изглеждаше много черна и студена. Покрай реката хора тичаха за здраве, облечени в зимни спортни дрехи. Най-популярни бяха клиновете, обути под шортите, яке с качулка и сини маратонки с бяла ивица. Аз предпочитах яке без ръкави върху черно поло и синьо долнище на анцуг, което да отива на най-новия модел маратонки „Ню Балънс“. Разнообразие. То е направило Америка велика.
Пресякох река Чарлс и излязох от страната на Кембридж, близо до болницата „Маунт Обърн“, пресякох част от Кембридж, минах през Уотъртаун и по „Белмонт стрийт“ стигнах до Белмонт. Снегът започваше да натрупва и аз се отбих до бензиностанцията „Мобил“ на „Трапело роуд“, където ми показаха пътя за Белмонтския полицейски участък на „Конкорд авеню“.
Обясних на дежурния в приемната кой съм и той по едно време толкова се развълнува от това, че даже вдигна поглед към мен, преди да продължи да пише нещо в тетрадката си с телчета.
— Търся един от вашите хора, който патрулира с кола. Младо момче, 25–26 годишен, висок около метър и осемдесет, тежи горе-долу осемдесет кила, много нахакан, носи военни отличия на униформата си. Сигурно яде сурово вълчо месо на закуска.
Без да ме поглежда сержантът каза:
— Сигурно търсиш Фоли. Доста е устат.
— Човек трябва да се отличава с нещо — казах аз. — Къде да го намеря?
Сержантът погледна в някакви документи под гишето:
— Обикаля с колата близо до язовира. Ще кажа на диспечера да го извика. Знаеш ли къде е млечният бар „Френдли“ на „Трапело роуд“?
— Да, минах покрай него на идване — отвърнах аз.
— Ще му предам да те чака там на паркинга.
Благодарих му, излязох от участъка и закарах колата до млечния бар. Пет минути след мен пристигна една полицейска кола от Белмонт и също паркира. Излязох от моята кола, през силния сняг отидох до полицейската и седнах на задната й седалка, Фоли седеше на кормилото. С него беше същият стар полицай с изпъкналото шкембе, който продължаваше да седи отпуснато на седалката отпред с нахлупена над очите фуражка.
Фоли се обърна настрани и ми се ухили през рамо.
— Е, какво, някой ти сви лесбийката, а?
— Колко изящно се изразяваш — забелязах аз.
— И ти нямаш представа кой е, затова идваш тук и се хващаш за сламката. Искаш да знаеш кой е оня тапет, дето го цапна в корема, нали?
Аз се обърнах към по-възрастния му колега:
— След колко време, според теб, ще стане началник? Той не ми обърна внимание.
— Прав ли съм или не? — попита Фоли.
— Прав си, знаеш ли кой е той?
— Да, след като потанцувахме заедно оня ден, взех номера на колата му, когато си тръгна. Като намерих време го проверих, казва се Инглиш — Лорънс Търбъл Инглиш младши. Занимание — финансов консултант. Това значи, че нищо не работи. Семейството му има 12 или 15 милиона долара. Той се консултира с управителя как да ги харчи. Това му е работата. Иначе си прекарва времето като играе бадминтон, поти се в сауната, защитава демокрацията от негрите, педерастите и комунистите, а също и от нисшите класи, либералите и други подобни.
Старият полицай се помести малко на предната седалка и каза: