— Коя организация протестира?
— Ами комитетът имаше събрание.
— Кой комитет?
— Комитетът за бдителност.
— Обзалагам се, че знам вашето мото — казах аз.
— Винаги бдителни… — започна той.
— Знам — отвърнах, — знам. Кой е шеф на комитета?
— Аз съм председател.
— Леле и колко си скромен — отбелязах аз.
— Спенсър, не мисля, че си забавен — каза той.
— Та ти си в отлична компания — рекох. — Можеш ли да опишеш какво си правил от десет часа вечерта в понеделник досега, в случай, че някой те попита?
— Разбира се, че мога. Обидно ми е да ме разпитват.
— Хайде, разправяй — казах аз.
— Какво да разправям?
— Разкажи какво си правил след девет часа в понеделник вечерта.
— Няма да стане. Не съм длъжен да ти казвам нищо.
— Това вече го минахме, Лорънс. Все ми е едно дали ще го кажеш на мен или на Белсън.
— Нямам какво да крия.
— Колко странно, знаех, че така ще кажеш. Няма смисъл да се хабиш пред мен. С това ще шашнеш ченгетата.
— Добре, но аз наистина нямам — повтори той. — Нямам какво да крия. В понеделник бях на събрание на комитета от девет и половина до единайсет и петнайсет. Веднага след това се прибрах вкъщи и си легнах.
— Някой видя ли те, когато се прибираше?
— Майка ми и няколко души от прислугата.
— А на другия ден?
— Отидох в „Олд колъни тръст“ в девет и петнайсет и излязох оттам в единайсет, играх бадминтон в клуба, после обядвах пак там. След това се върнах вкъщи — прибрах се в три и петнайсет и четох докато стана време за вечеря…
— Добре, достатъчно, разбира се ще проверя всичко това. С кого игра бадминтон?
— Отказвам да намесвам приятелите си в това. Няма да позволя да ги тормозиш и обиждаш.
Реших да оставя нещата така. Той щеше да се заинати за това. Не искаше приятелите му да знаят, че го разследват, а тип като Инглиш можеше да се окопае, за да запази репутацията си. Освен това, можех лесно да проверя. Както в клуба, така и в комитета.
— Да ги тормозя ли? — попитах аз. — И да ги обиждам? колко нелюбезно от твоя страна, Лорънс. Аз естествено нямам твоето обществено положение, но не съм лишен от известен такт.
— Свърши ли?
— Да, засега — казах аз. — Ще проверя истинността на твоето, моля да ме извиниш за израза, алиби. Тогава може да се заинтересувам по-надълбоко от твоите работи, но дори и алибито ти да се потвърди, аз ще продължавам да те имам предвид. За да се направи нещо, не е необходимо ти сам да го извършиш или да знаеш кой точно го е направил.
— Ще заведа дело срещу тебе ако продължаваш да ме безпокоиш — каза Инглиш.
— Ако пък си свързан по някакъв начин с онова, което се е случило с Рейчъл Уолъс — казах аз. — ще се върна и ще те пратя в болницата.
Инглиш леко присви очи:
— Заплашваш ли ме?
— Точно така, Лорънс, точно това правя. Заплашвам те.
Инглиш ме гледа с присвити очи около минута, а после каза:
— По добре се махай.
— Добре — казах, — но помни думите ми. Ако си скрил нещо от мен, аз ще разбера и ще се върна. Ако знаеш нещо и не го казваш, ще го разбера и ти ще пострадаш.
Той стана и отвори вратата на кабинета си.
— Човек с моето положение има възможности, Спенсър — той все още ме гледаше с присвити очи.
Разбрах, че това беше страшният му поглед.
— Това не е достатъчно — казах аз, минах през коридора и излязох от предната врата.
Снегът беше спрял. Зад ъгъла един Плимът беше паркиран до моята кола. Когато тръгнах към нея, стъклото на Плимъта се спусна и от него се показа Белсън.
— Помислих си, че това е твоята таратайка. Научи ли нещо?
— Току що заплаших Инглиш с теб — отвърнах аз — за да проговори. Сега си тук, а той все едно въобще не е говорил с мен.
— Качи се в колата — каза Белсън. — Ще си сравним данните.
Седнах на задната седалка. Белсън беше до шофьора — един полицай, когото не познавах. Белсън не ни запозна.
— Как попадна тук? — попитах.
— Ти си казал на Куърк за сцената пред библиотеката — обясни ми Белсън. — А ние разпитахме и Линда Смит заедно с всички останали. Тя също ни спомена за това. Вече си го бях набелязал, когато и Куърк ми разказа случката. Така че аз се обадих на полицаите от Белмонт и разбрах, че си ни изпреварил с около час. Какво научи?
— Не много — казах аз. — Ако се потвърди, той има алиби за времето, за което му трябва.
— Заеми се с това без да ни намесваш — каза Белсън. Ние няма да споменаваме за теб и ще видим дали ще ни разкаже същата история.
Разправих на Белсън това, което ми беше казал Инглиш. Полицаят, когото не познавах, си записваше някои неща в тефтерчето. Когато свърших, излязох от Плимъта и се качих в моята кола. През отворения прозорец казах на Белсън: