— Това ли е всичко, което прави Инглиш? Ръководи комитета за бдителност, така ли?
— Знам само това, което прочетох във вестниците — казах аз, — ако те са прави, изглежда е така. Истински патриот. Здраво пази петнайсетте си милиона от червените.
— И дъщерята не е свързана с това?
— Нищо не пише за нея. За последен път я споменават, когато през 1968 година се омъжва за някакъв тип от Пенсилвания. Тогава е била На двайсет години.
— А какво прави сега? — попита Сюзън. Тя продължаваше да прави своите кръгчета върху ръката ми.
— Не знам. Защо те интересува?
— И аз не знам, просто съм любопитна, опитвам се да се интересувам от работата ти, скъпи.
— Такава е ролята на жената — казах аз.
— А аз прекарах деня в разговори с родителите на деца, които имат проблеми с ученето — каза тя.
— Това да не е по-нежната дума за олигофрени?
— Само колко си ми чувствителен. Не, не е. Това са деца с дислексия например и други такива неща.
— А как бяха родителите?
— Ами първата искаше да знае дали това ще се отрази на характеристиката му. Детето й е в единайсти клас и почти не може да чете. Отговорих й, че не разбирам какво точно има предвид. А тя ме попита, дали ако пише в характеристиката му, че е с дислексия, това няма да има отрицателен ефект върху шансовете му да се запише в добър колеж.
— Поне умее да степенува нещата — казах аз.
— Следващата майка, защото бащите обикновено не идват, ми каза, че е наша работа да научим детето и й е писнало да слуша оправдания.
— Мисля, че съм си прекарал времето по-приятно в библиотеката — казах аз.
— Струва ми се, че жарта е точно както трябва — отбеляза Сюзън. — Искаш ли да се заемеш с пържолите?
— Къде е казано, че печенето на пържоли е мъжка работа?
Очите й се присвиха, а лицето й засия:
— Казано е точно там, където пише каква сексуална дейност може да очаква човек след пържоли с гъби.
— Веднага ще се заема — казах аз.
20
Сюзън тръгна за работа малко преди осем в изпълнената със светлина и прясно навалял сняг утрин. Аз останах и измих чиниите от предната вечер, оправих леглото и си взех душ. Нямаше смисъл да се бутам в най-голямото движение.
В десет часа и единайсет минути влязох в безистена на „Парк скуеър билдинг“, за да говоря с Манфред Рой. Него го нямаше там. Шефът на бръснарницата ми каза, че Манфред е болен, обадил се по телефона, така че сигурно си е в леглото вкъщи.
— Още ли живее на „Комънуелт авеню“? — попитах аз.
— Не знам къде живее — отговори ми бръснарят.
— Сигурно още живее там. Ще мина да видя как е — казах. Бръснарят сви рамене и продължи да оформя спретнат полукръг около ухото на някакъв тип. Излязох оттам и тръгнах по „Бъркли стрийт“ на две преки от „Комънуелт авеню“. Когато за пръв път пипнахме Манфред, той живееше близо до реката, при ъгъла на „Дартмут стрийт“. Тръгнах нагоре по алеята към стария адрес, който имах. Снегът беше прясно навалял и още чист. Пътеката за пешеходци беше изчистена и хората си разхождаха кучетата по нея. Три момчета играеха на фризби и пиеха лека бира от прозрачни стъклени бутилки. Покрай мен мина жена, която водеше бултериер. Териерът имаше карирана дрешка за кучета и се дърпаше от каишката. Помислих си, че малките му свински очички изглеждат много объркани, но това вероятно беше антропоморфизъм.
На ъгъла на „Дартмут стрийт“ спрях да изчакам на светофара. От другата страна на улицата, пред апартамента на Манфред, четирима мъже седяха в един Понтиак, боядисан в два оттенъка на синьото. Единият от мъжете свали стъклото и извика през улицата:
— Ти Спенсър ли се казваш?
— Да, Спенсър, като английския поет.
— Искаме да поговорим с тебе — каза той.
— Господи — рекох аз, — съжалявам, че пръв не ви предложих.
Те наизскачаха от колата. Този, който разговаряше с мен беше едър и ръбест, все едно беше сглобен от кубчета на играта Лего. На главата си носеше тъмносиня шапка и беше облечен с карирано дърводелско яке и кафяви панталони, които не стигаха до черните му обувки. Ръкавите му също бяха твърде къси и изпъкналите му китки стърчаха от тях. Ръцете му бяха много големи, а кокалчетата им — ръбести. Челюстта му се движеше постоянно и когато пресече улицата, изплю сок от тютюна, който дъвчеше.