Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Като маймуните, които ме пребиха тази сутрин?

— Аз не съм ги наел, Спенсър. Те са от организацията. Те искаха да са сигурни, че никой няма да ме безпокои.

— Защото ти си най-мръсният в Клана? — попитах аз. — втори помощник гущер?

— Аз съм ръководител. Те се грижат за мен. Ние се поддържаме.

В гласа на Манфред се опита да прозвучи достойнство, но той продължаваше да гледа в земята, а е трудно да се държиш достойно докато гледаш в земята.

— Виждал ли си някога майка му или сестра му?

— Не.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Не.

— Манфред, не ми помагаш.

— Опитвам се, Спенсър. Просто не знам нищо. Никога не съм чувал за Рейчъл Незнам-коя-си.

— Уолъс — казах аз, — Рейчъл Уолъс.

22

Манфред и аз си побъбрихме още един час без някакъв по-добър резултат. Просто не си заслужаваше да те пребият за това. Когато си тръгнах, мисис Рои не дойде да се сбогува с мен, а Манфред не пожела да се ръкуваме. За да сме квит, аз пък не им пожелах весела Коледа.

Беше малко след три, когато излязох отново на „Комънуелт авеню“. Действието на уискито и аспирина вече беше преминало и почувствах болка. Само три преки и щях да съм си в леглото, но пък нямаше да търся Рейчъл Уолъс. Щях да си дремна. Вместо това тръгнах към „Бъркли“ и още три преки нагоре до полицейския участък, за да говоря с Куърк.

Той беше там заедно с Белсън. Куърк си беше свалил сакото и беше навил ръкавите на ризата си. Стискаше едно от ония приспособления за укрепване на мускулите на ръцете. Правеше по десет свивания с едната ръка, а после го прехвърляше в другата и пак го стискаше десет пъти.

— Да отслабваш ли се опитваш, Марти? — попитах аз. Куърк отново прехвърли уреда в дясната ръка.

— Лицето ти изглежда добре — отбеляза той.

— Блъснах се във вратата — отвърнах.

— Да, около петнайсет пъти — каза Белсън. — Да подадеш оплакване ли си дошъл?

Поклатих отрицателно глава и от това ме заболя лицето.

— Дойдох да видя как се справяте с издирването на Рейчъл Уолъс.

— Нищо не направихме — каза Куърк.

— Научихте ли нещо за автомобилните номера, които ви дадох?

Куърк кимна:

— Буикът е на един, който се казва Суишър Коди. Беше голяма баскетболна звезда в гимназията „Хайд парк“ през 50-те години, там си получи прякора. Дождът е на някаква мадама на име Мери Стивънсън. Казва, че постоянно го давала на приятеля си да го кара. Името му е Майкъл Мълреди. Приятел е на Суишър. И двамата твърдят, че са били заедно през онази вечер, когато казваш, че се опитали да те изхвърлят от шосето. Били играли карти с братовчеда на Мълреди Минго в къщата му в „Уотъртаун“. Минго също го потвърди. Коди е лежал за даване на заеми с безбожна лихва. Минго — също.

— Така че вие ги пуснахте — казах аз.

Куърк сви рамене:

— Дори и да не вярваме на тях, а на теб, за какво да ги задържим? За невнимателно каране ли? Пуснахме ги да си вървят и им сложихме опашка.

— И какво?

— Ами нищо. И двамата работят в складовете на „Сиърс“ в Дорчестър. На път за вкъщи се отбиват да пийнат няколко бири. После си лягат. Понякога отиват с колите си до „Уотъртаун“ да играят карти с братовчеда Минго.

Аз кимнах:

— А има ли нещо за Инглиш? Куърк посочи с глава към Белсън.

— Все известни неща. Той е председател на комитета за бдителност — каза Белсън.

— „Винаги бдителни — това е цената на свободата“ — отбеляза Куърк и така стисна уреда, че мускулите на ръката му заприличаха на корабни въжета.

— Спенсър пак ти е дал да четеш някоя книга, нали Марти?

Куърк поклати глава:

— Не, синът ми има изпит по история на Съединените щати. Той е почти толкова интелигентен колкото Спенсър.

— Може би ще се оправи — казах аз. — Какво друго имате за Инглиш?

Белсън сви рамене:

— Нищо, което да не знаеш. Има пари и мисли, че това го прави важен, може би е прав. Коефициентът му на интелигентност не е по-голям от този на полска мишка. Има и алиби за времето, когато Рейчъл Уолъс е била отвлечена. Ти срещна ли се с майка му?

— Не. Виждал съм я само на снимка.

— Не е ли хубавица? — той погледна Куърк. — Ако трябва да се оправяме с нея, Марти, искам да изпратиш няколко яки момчета от бойните единици. Само двамата ще пострадаме.

— Толкова ли е мила, колкото е и хубава — попитах.

— Тя е направо невероятна — каза Белсън — седеше там докато разпитвахме сина й и отговаряше вместо него, каквото и да го попитаме. Накрая й предложих да го сложи на коляното си и той само да си движи устните. Тя ми каза, че ще се погрижи никога повече да не работя в полицията на този щат.

— Уплаши ли те? — попитах аз.

— Не, по дяволите — отвърна Белсън. — Олекна ми. Аз мислех, че ще ме убие.