— Изчезвай!
Изкушавах се да отвърна „Ще се върна“, но реших, че не е уместно и излязох, без да кажа нито дума. Докато излизах Белсън, издуха към мен кръгче дим от пурата си.
23
Тръгнах си към къщи, но се чувствувах ужасно. Лицето ме болеше, а също и ребрата. Цял ден бях предизвиквал гнева на различни хора. Сега имах нужда някой да ми каже, че съм чудесен. Обадих се на Сюзън, но тя не си беше вкъщи. Изпих една бира, взех два аспирина, направих си сандвич с месо и листа от зелена салата и го изядох. Изпих още две бири с него и си легнах. Сънувах, че съм затворен в някаква стая в един замък, а Сюзън се разхожда по коридора и се усмихва, докато аз викам за помощ. Събудих се в осем без пет сутринта и й бях здравата ядосан.
Когато станах, забравих за яда си към Сюзън. По-скоро бях ядосан на тялото си. Едва ходех. Като подрънквах с кокалите си, влязох в банята и застанах под горещия душ. Малко се поизпънах, докато горещата струя течеше върху ми. Останах там около половин час, а когато излязох си хапнах царевичен хляб със селска наденица и печен домат за закуска. Прочетох „Глоуб“, а после си взех пистолета и отидох да търся Мълреди и Коди.
Отново валеше докато карах по югоизточната магистрала до Дорчестър, а вятърът духаше силно и снегът се издигаше и въртеше във въздуха. Карах в обратната посока на голямото сутрешно движение, но пак се придвижвах бавно, защото хората внимаваха заради снега. Спуснах се по наклона на изхода на големия склад на „Сиърс“, спрях при будката на пазача, получих указания къде са главните пунктове за товарене и подкарах натам.
Куърк постъпи детински като не ми даде адресите. Беше споменал вече, че те работят в складовете на „Сиърс“8 и знаеше, че ще отида и ще ги намеря по този начин. Наистина незряла постъпка. А също и нелюбезна.
Вдигнах пухкавата яка на якето си преди да сляза от колата, нахлупих тъмносинята си шапка и сложих черните очила. Погледнах в страничното огледало. Бях неузнаваем. Една от моите най-добри маскировки. Просто един безличен човек, облечен подходящо за зимата. Излязох от колата и отидох до офиса на склада.
— Тук ли са Суишър и Майкъл? — попитах младата жена зад гишето.
— Коди и Мълреди ли?
Аз кимнах.
— Там са отзад. Мога да ги извикам по високоговорителя.
— Ами добре, ако обичате. Кажете им, че Минго ги чака.
— Суишър Коди и Майкъл Мълреди, моля явете се в офиса. Господин Минго е тук.
В офиса имаше още трима души — двамата бяха мъже. Аз стоях зад другите, докато чакахме. След по-малко от две минути двама мъже минаха през летящите врати зад гишето и се огледаха наоколо. Единият беше висок, с голям нос, изпъстрен с кръвоносни съдове и дълги бакембарди. Късата му коса беше червеникава и леко посивяла на места. Другият беше много по-млад. Черната му коса беше оформена със сешоар, имаше дебели черни мустаци и верижка с мидени черупки около врата си. Съвсем по модата.
— Хей, Суишър — казах аз.
Високият с червената коса се обърна пръв, а после и двамата ме погледнаха.
— Трябва да ви предам нещо от Минго, момчета — рекох аз. — Ще дойдете ли насам?
Мустака тръгна към закачения на панти край на дъската, която представляваше вход на гишето, но червенокосият го спря. Той му каза нещо, което не успях да чуя и двамата ме погледнаха отново. Тогава пък Мустака каза нещо, което също не можах да чуя и те и двамата изхвърчаха през летящите врати обратно в склада. Толкова по въпроса за моята вълшебна маскировка.
— Извинете — казах аз на жената, която чакаше пред мен и прескочих през гишето.
Младата жена зад него ми извика:
— Сър, не може да…
Аз вече бях минал през летящите врати и бях влязъл в склада. Имаше широки празни пространства между стоките, а по централната пътека видях Коди и Мълреди, които тичаха към задната част. Мустакатият Мълреди беше на една или две крачки зад Коди. За мен и една беше достатъчна. Застигнах ги, докато се мъчеха да отворят вратата, на която пишеше „Авариен изход“. Коди вече я отваряше, когато хванах Мълреди изотзад. Коди избяга навън в снега. Аз издърпах Мълреди обратно.
Той се обърна и се опита да ме ритне в слабините. Извъртях се настрани и парирах удара. Сграбчих го отпред за ризата с двете си ръце, дръпнах го нагоре и го избутах назад, докато краката му се отделиха от земята, а гърбът му опря в стената до вратата. Тя беше с пневматично затваряне и бавно се хлопна. Доближих лицето си до това на Мълреди и казах.
— Ти наистина ли имаш братовчед, който се казва Минго Мълреди?
— Какво, по дяволите, ти става? Пусни ме долу. Да не си откачен?