— Къде отиваме сега? — попита Мълреди.
— Ще отидем на гости на братовчеда Минго — отвърнах аз. — Ти ще ми покажеш къде живее.
— О, по дяволите, човече. Не мога да направя това. Минго ще ме убие.
— Да, но ще го направи по-късно — казах аз. — А ако не ми покажеш къде живее, аз ще те убия сега.
— Не, човече, ти не познаваш Минго. Той е ужасно копеле. Казвам ти, човече, не закачай Минго.
— Аз ти казвам, Майкъл. Търся Рейчъл Уолъс. Още в склада ти споменах, че ако трябва ще строша нещо. Ти си едно от нещата, които ще строша.
— Добре, по дяволите, човече, ще ти дам адреса, а после ме остави. Не искам Минго да знае, че аз съм ти казал. Ти не знаеш какъв е.
— Как е истинското му име? — попитах аз.
— Юджин, Юджин Инглейшъс Мълреди.
— Ще проверим в телефонния указател — казах аз.
В Милтън излязох от магистралата и ние слязохме и проверихме за името в указателя на една телефонна кабина. Там ги нямаше телефонните номера на Уотъртаун.
— Това е указател за западните райони — каза Майкъл. Тук са само номерата на Бостън и на южните квартали.
— Наблюдателен си — забелязах аз. — Ще попитаме на справки.
— Господи, наистина ли мислиш, че те лъжа? Хей, човече, и дума да не става. Нали знаеш? Няма начин да те занасям, като знам какво носиш в джоба си. Искам да кажа, че майка ми не е отгледала глупак.
Пуснах една монета и позвъних на справки.
— Трябва ми един номер в Уотъртаун — казах. — Номерът е на името на Юджин Игнейшъс Мълреди. Какъв е адресът, Майкъл?
Той ми го каза, а аз го съобщих на телефонистката.
— Номерът е 899–737 — отговори ми тя.
Благодарих й и затворих. Автоматът ми върна монетата.
— Добре, Майкъл, можеш да си вървиш.
— От тука ли?
— Да.
— Човече, аз нямам палто, ще замръзна.
— Извикай такси.
— Такси? От тук? Нямам толкова пари, човече.
Подадох му монета от десет цента, която ми върна автоматът.
— Ето, обади се на приятеля си Суишър. Нека да дойде да те вземе.
— А ако не е вкъщи?
— Ти си голям човек, Майкъл. Все ще измислиш нещо. Но ще ти кажа само това — ако се обадиш на Минго и го предупредиш, няма да пораснеш повече.
— Няма да се обадя на Минго, човече. Нали ще трябва да му кажа, че аз съм те информирал.
— Така мисля и аз — рекох и се качих в колата си.
Майкъл остана да трепери по риза, с ръце в джобовете на панталоните си и със свити рамене.
— Все пак, ще ти дам един съвет. Чака те много неприятна изненада, ако си мислиш, че можеш да се разправяш с Минго, както се разправи с мен. Минго ще те унищожи.
— Ще видим — казах аз, включих амбреажа и потеглих, като го оставих да стои на тротоара.
24
Уотъртаун не беше много далеч от Белмонт, но само по местоположение. Беше предимно работнически квартал, къщите бяха занемарени и често за по две семейства. Бяха скупчени една до друга по непочистените от снега улици. Карах бавно, защото валеше силно, а колите се движеха много предпазливо и просто пълзяха.
Къщата на Минго Мълдери беше квадратна, на два етажа, с широка предна веранда. Кедровата облицовка беше боядисана в синьо, а азбестовите плочи, които покриваха къщата, бяха разноцветни. Паркирах колата и тръгнах към къщата. Имаше две входни врати. На тази отляво пишеше „Мълреди“. Позвъних. Нищо. Почаках една минута и позвъних пак. После се облегнах на звънеца и го натиснах непрекъснато около две минути. Минго не беше вкъщи. Върнах се в колата. Минго сигурно си вършеше приятната работа, като разкарваше с колата богатата си господарка из Белмонт. Пуснах радиото и чух обедните новини. Във връзка с тях ми дойдоха наум две неща. Първо, че това, което съобщават в новините, изглежда, няма нищо общо с мен и, второ, че е време за обяд. Минах с колата десет пресечки до пекарната „Истърн Ламдун“ на Белмонт стрийт и си купих пакет пресен сирийски хляб, половинка сирене и половинка маслини.
Хлябът беше още топъл. Пресякох на отсрещната страна на улицата и си купих една опаковка с шест бутилки бира. После се върнах, паркирах пак пред къщата на Минго и се наобядвах. След това слушах някаква малка местна радиостанция по която пускаха само джаз — солови и оркестрови изпълнения. В три часа отидох до близката бензиностанция, напълних резервоара на колата си и използвах тоалетната. Върнах се пред къщата на Минго и поседях още малко. Спомних си, че този вид работа не ми беше толкова отегчителна преди петнайсет години, когато още пушех. Може би наистина не беше чак толкова отегчителна, а може би само ми се струваше така.
В четири и петнайсет Минго се появи. Караше жълто-кафяв Тъндърбърд с мушамен покрив. Той вкара колата си в алеята до къщата и излезе от нея. Аз също излязох и пресякох улицата. Срещнахме се на предните стъпала на къщата му.