Тя правеше нещо в ъгъла на устните си с един дълъг и тънък предмет, който приличаше на молив.
— Ъхъ — отвърна ми и продължи да го прави.
Когато Сюзън се концентрира върху нещо, тя се концентрира напълно.
Обух си широките бели кадифени панталони и сложих тъмносинята вълнена риза, а също и ботушите. Сложих пистолета в кобура на кръста си. Облякох си якето и вдигнах пухената му яка, нахлузих плетената шапка, сложих си ръкавиците и излязох в бурята.
Като се изключи снегът, който продължаваше да вали силно, градът беше почти неподвижен. Нямаше автомобилно движение. Улиците бяха покрити със сняг, който може би беше дълбок шейсет сантиметра, а на места имаше преспи, които бяха достатъчно високи да покрият паркирана кола. „Арлингтън стрийт“ беше почти изчистена от снега и беше лесно да се ходи по нея. Завих надясно по „Бийкън“ и тръгнах нагоре по хълма, като се навеждах заради вятъра и снега. Дръпнах надолу шапката, за да покрия ушите и челото си. Не изглеждах много шик така, но човек понякога трябва да прави компромиси с природата. Появи се един грамаден жълт снегорин горе-долу с размерите на Роуд Айлънд, който си пробиваше път надолу по „Бийкън стрийт“. Нямаше нито хора, нито кучета, бяхме само аз, снегоринът и снегът. Когато снегоринът минаваше покрай мен, аз трябваше да се кача върху една преспа, за да не съм на пътя на изхвърляния сняг, но след като отмина беше много по-лесно да се ходи. Вървях по средата на „Бийкън стрийт“ с нейните стари и елегантни тухлени къщи от лявата ми страна и празното пространство на общинските земи отдясно. Добре виждах къщите, но на три метра от желязната ограда общинските земи изчезваха в снега и силния вятър.
От върха на хълма видях сградата на градския съвет, но не и златния купол. Всичко беше затворено. Пътят ми продължаваше надолу и сега беше по-леко за ходене. Когато стигнах до „Паркър Хаус“, на мястото където „Бийкън“ свършва при „Тримънт“, бях замръзнал и се чувствах малко странно в пустинната тишина на въртящия се около мен сняг.
Имаше хора, които се мотаеха във фоайето на „Паркър Хаус“, а кафенето от страна на „Тримънт стрийт“ беше почти пълно. Забелязах Джули Уелс, която седеше сама на маса за двама до прозореца и гледаше снега навън.
Тя беше облечена в дълга сребриста парка за ски, на която беше дръпнала ципа додолу, но не беше я съблякла; качулката беше отметната назад, а кожичките, с които беше поръбена, се бяха объркали с краищата на косата й. Под якето носеше бял пуловер с поло яка, и със златните си обици и дълги мигли имаше вид на момиче за милиони. Сюзън, обаче, беше безценна.
Аз вдигнах нагоре краищата на шапката в нормалното им положение според модата, а после тръгнах към масата й и седнах срещу нея.
„Паркър Хаус“ беше част от стария Бостън и нещо като институция. Беше преживяла трудни времена, а сега отново се връщаше на мода. Кафенето, обърнато към „Тремънт стрийт“, бе приятно място. Аз си разкопчах якето.
— Добро утро — поздравих.
Тя ми се усмихна без особено удоволствие и каза:
— Радвам се да те видя. Наистина не знаех на кого другиго мога да се обадя.
— Надявам се, че не ти се е наложило да ходиш дълго.
Дори за един олимпийски състезател по бързо ходене като мен беше малко неприятно.
— Някакъв човек ходи непрекъснато след мен — каза Джули.
— Не мога да го упрекна за това — отвърнах аз.
— Говоря сериозно. Видях го пред апартамента си. Следеше ме и когато отивах и се връщах от работа.
— Знаеш ли, че ченгетата те търсят.
— Заради Рейчъл ли?
Аз кимнах. Сервитьорката си приближи и аз си поръчах кафе и черен хляб. Пред Джули Уелс имаше чиния с омлет, от който тя беше хапнала съвсем малко. Сервитьорката се отдалечи с поръчката ми.
— Знам за полицията. Обадих се в моята агенция и ми казаха, че и там са ходили. Но те не биха ме следели навсякъде по този начин.
Аз вдигнах рамене:
— Защо не кажеш на ченгетата за този човек, който те следи? Ако е от техните, те ще знаят. Ако не е, ще проверят това.
Тя поклати глава.
— Не искаш ли да идеш в полицията? — попитах аз.
Тя отново поклати глава.
— Защо не?
Тя набоде на вилицата си парче от омлета и го премести на другия край на чинията.
— Ти не се криеш само от човека, който те следи, нали? — попитах аз.
— Да.
Тя се разплака. Раменете й леко потрепваха, както и долната й устна, а очите й плувнаха в сълзи. Но тя плачеше дискретно, така, че останалите хора в кафенето да не забележат.
— Не знам какво да правя — каза тя. — Не искам да се забърквам във всичко това. Искам хората да ме оставят на спокойствие.
— Имаш ли представа къде е Рейчъл? — попитах аз.