— Не, не може да направят такова нещо. Не са способни на това. Няма да знаят как да постъпят.
— Могат да си наемат някого да ги съветва. Техният шофьор е лежал в затвора. Казва се Минго Мълреди. Ако искаш вярвай, но той знае какво трябва да се прави.
— Но те не знаят.
— Може би не знаят. А може би човекът, който те следи е изпратен от брат ти. Ти напоследък не си живяла вкъщи.
— Спенсър, та аз съм на трийсет години.
— Разбираш ли се със семейството си?
— Не. Те не одобриха моята женитба. Не одобриха и развода ми. Бяха категорично против да уча в Гаучър. Мразят това, че съм модел. Аз просто не мога да живея с тях.
— Те сигурно се тревожат за теб.
Тя сви рамене. Замисли се. Беше спряла да плаче и лицето й изглеждаше по-спокойно.
— Сигурно наистина се тревожат — каза тя. — Лорънс обича да си играе на баща и глава на семейството, а мама му позволява това. Предполагам, че според тях аз съм разпусната, слаба и безотговорна — такива неща.
— А защо им е трябвало да вземат за шофьор гангстер като Мълреди?
Джули пак сви рамене.
— Лорънс изцяло е погълнат от своя комитет за бдителност. Предполагам, че попада в ситуации, когато чувства, че има нужда от бодигард. Сигурно този Мълреди може да върши това.
— Не така добре, както го е правил някога — казах аз. Сервитьорката взе банкнотата от десет долара, която й бях оставил и ми донесе рестото в чинийка.
— Ако те са отвлекли Рейчъл, къде биха я държали? — попитах.
— Не знам.
— Разбира се, че знаеш. Ако беше на мястото на брат си и беше отвлякла Рейчъл Уолъс, къде щеше да я държиш?
— О, за Бога, Спенсър…
— Помисли си — казах аз. — Моля те, помисли за това. Заради мен.
— Но това е смешно.
— Вървях половин миля във виелицата само защото ти ме повика и не казах, че е смешно — забелязах аз.
Тя кимна:
— Сигурно в къщата.
Сервитьорката пак се върна и попита:
— Ще желаете ли нещо друго?
Поклатих глава и казах на Джули:
— По-добре да освободим масата, преди да се разбеснее.
Джули кимна. Излязохме от кафенето и намерихме едно издуто канапе за двама във фоайето.
— Къде в къщата може да я държат? — попитах аз.
— Ти виждал ли си тази къща?
— Да. Бях там преди няколко дни.
— Тогава знаеш колко е голяма. Сигурно има двайсет стаи и голямо мазе, жилище за шофьора над гаража и още стаи на тавана.
— Прислугата може ли да забележи нещо?
— Може да не забележат нищо. Готвачката никога не излиза от кухнята, а прислужницата няма защо да влиза в някои части на къщата. Когато живеех там, имахме само готвачка и прислужница.
— И, разбира се, стария Минго.
— Наели са го след като ги напуснах. Аз не го познавам.
— Знаеш ли какво — казах аз. — Хайде да идем до моя апартамент — той е наблизо, на „Марлборо стрийт“. Там ще начертаем плана на къщата на брат ти.
— Тя е на майка ми — отвърна Джули.
— Все едно — казах. — Ще направим плана на къщата, а по-късно аз ще ида там да я огледам.
— Какво смяташ да правиш?
— Първо ми трябва плана, а после всичко останало. Хайде да вървим.
— Не знам дали мога да начертая план.
— Разбира се, че можеш. Аз ще ти помогна и ще поговорим за това. Ти ще си спомниш.
— Значи отиваме в апартамента ти?
— Да. Съвсем безопасно е. Живея с една жена, която ще се погрижи да не те задявам. А докато отиваме натам, ще сме навлечени с твърде много дрехи.
— Нямах предвид това.
— Добре, да вървим.
Отново излязохме в снега. Изглежда, че вече отслабваше, но вятърът така го въртеше, че не можеше да се разбере. На половината път към „Бийкън стрийт“, Джули ме хвана под ръка и аз я влачих след себе си по целия път през хълма и надолу по „Марлборо стрийт“. Не видяхме нищо друго, което да се движи, освен два жълти снегорина, които дрънчаха и се клатеха в снега.
Когато най-после стигнахме до моя апартамент, заварихме там Сюзън, която седеше на канапето до камината и четеше някаква книга на Робърт Коулс. Тя беше обута в дънките, които беше оставила у нас преди две седмици и носеше една от сивите ми фланели размер XL изписан с червени букви отпред. Висеше почти до коленете й.
Запознах ги, взех якето на Джули и го закачих в шкафа в антрето. Отидох в банята, където Сюзън беше закачила бельото си да съхне на стойката на душа. Това ме накара да се замисля какво има под дънките, но бързо отхвърлих тази мисъл. В момента имах работа. Взех едно топче разчертана жълта хартия за писане от чекмеджето в кухнята, което беше близо до телефона. Взех и един полупрозрачен малък триъгълник, предназначен за художници, както и една черна химикалка. После седнахме с Джули в ъгъла на моята кухня и три часа чертахме плана на къщата на майка й. Не само стаите, но и какво има в тях.