— Цяла година не съм била там — каза тя по едно време.
— Знам, но хората обикновено не местят големите предмети. Леглата, канапетата и други такива обикновено остават там, където винаги са били.
Направихме цялостен план на къщата, а после и план на всяка стая на отделен лист. Аз номерирах стаите на общия план, а после сложих номера и на отделните листове.
— Защо искаш да знаеш всичко това? За мебелите и останалите неща?
— Добре е да знаеш всичко. Аз дори не съм сигурен какво ще правя. Просто събирам информация. Има толкова неща, които не мога да знам, толкова неща, които не мога да предвидя, че искам да получа всичко, което е възможно, така че, когато се появи нещо непредвидено, да се концентрирам върху него.
Сюзън направи голяма чиния сандвичи със шунка докато привършвахме с нашите планове и после ги изядохме с кафе пред камината.
— Направила си хубав огън, за жена, искам да кажа — обърнах се аз към Сюзън.
— Не беше трудно. Трябваше само да търкам известно време двама сухи сексисти.
— Сандвичите са чудесни — каза Джули на Сюзън.
— Да, този мъжествен тип си купува шунката някъде в източната част на щата Ню Йорк.
— От „Милъртън“ — поясних аз. — Шунката е запазена в сол и меласа, опушена е на дървени въглища и няма никакви нитрати.
Джули погледна към Сюзън:
— А какво ще правим с другия проблем?
— С оня, който те следи ли? — попитах аз.
Тя кимна.
— Можеш да си отидеш вкъщи, така че той да те види, а после аз ще се разправям с него.
— Вкъщи ли?
— Разбира се. Щом веднъж те е изгубил, ако има намерение да продължи да те следи, той ще отиде и ще те чака пред апартамента ти, докато се появиш. Какво друго може да направи?
— Предполагам, че нищо друго. Не мисля, че днес ще може да стигне дотам.
— Освен ако още вчера не е стигнал — обади се Сюзън. — Губернаторът говори преди малко по телевизията. По пътищата е забранено движението на коли. Не вървят никакви автобуси. Няма и влакове. Никой не може да влезе в града.
— Не искам да си ходя у дома — каза Джули.
— Можеш да се скриеш за известно време, но трябва да ми кажеш къде да те намеря. Тя поклати глава.
— Слушай, Джули — казах аз, — имаш избор, но възможностите не са много. Ти си част от това, което се е случило с Рейчъл Уолъс. Не знам каква част, но не мога да те оставя да си тръгнеш просто така. Наистина не мога да си го позволя. Трябва да знам къде мога да те намеря.
Тя погледна към мен, а после към Сюзън, която пиеше кафето си от една голяма кафява керамична чаша, като я държеше с две ръце и носът й беше влязъл наполовина в чашата, а очите й бяха вперени в огъня. Джули кимна няколко пъти в знак на съгласие.
— Добре — каза тя, — аз съм в един апартамент на „Тримънт стрийт“ № 164. Едно от момичетата от нашата агенция е в Чикаго и ми позволи да остана там докато отсъства. На петия етаж е.
— Добре, ще те изпратя дотам — казах аз.
28
Както винаги след голяма снежна буря, денят бе красив. Слънцето грееше, та се късаше, снегът беше още бял и нямаше улично движение. Хората и кучетата се разхождаха навсякъде и се държаха приятелски, след като бяха споделяли известно време принудителното пребиваване в затворени помещения.
Сюзън и аз се разходихме по „Бойлстън стрийт“ и нагоре по „Масачузетс авеню“. Тя си беше купила едно палто от миеща мечка с подплънки на раменете когато обикаляхме да търсим антики в Ню Хемпшир през ноември и го носеше с големи рошави ботуши и плетена шапка с голям помпон.
Прекарахме заедно два дни и половина и ако знаех къде е Рейчъл Уолъс, щях да се чувствам чудесно. Но аз не знаех. По-лошото беше, че предполагах къде е, но не можех да стигна до нея. Бях се обадил на Куърк и му бях разказал какво съм научил. Той не можеше да направи нищо срещу човек с влиянието на Инглиш без сериозно основание, а ние се съгласихме, че аз нямам такова. Казах му, че не знам къде е отседнала в момента Джули Уелс. Той не ми повярва, но бедственото положение със снега беше подлудило цялото полицейско управление, така че никой не дойде да ме разпитва с уреди за изтезания.
Сюзън и аз тръгнахме нагоре по „Бойлстън стрийт“, за да търсим отворен магазин и да купим малко бельо и може би една-две блузи. За мен беше истинско удоволствие да се разхождам с нея. По пътищата беше забранено всякакво движение. Не вървяха и влакове.
В „Сакс“ Сюзън си купи много елегантно бельо, както и дънки „Левис“ и две блузи. Бяхме се върнали на „Бойлстън стрийт“, когато тя ме попита.
— Искаш ли да се върнем вкъщи да пробваме бельото?