Оказа се по-близо, отколкото си мислех. Бях на „Трапело роуд“ в Белмонт в десет и четиридесет и пет. А в единайсет вече стоях на две къщи разстояние от тази на Инглиш, от другата страна на улицата. Сега, ако намерех Рейчъл Уолъс, нямаше да се връщам обратно пеша. Ченгетата щяха да ме закарат до нас. Може би.
Къщата беше на три етажа. Отпред имаше широка веранда. Отзад излизаше още едно дълго крило, а в края му имаше гараж с малка остра куличка на върха. Минго вероятно паркираше кадилаците на семейството в този гараж. Там беше задната врата, която, според Джули, водеше през задния коридор в кухнята. А пък от задния коридор започваше и задното стълбище. Верандата завиваше зад ъгъла и продължаваше покрай тясната страна на къщата — тази, към която не беше пристроено крилото. Големите френски врати водеха към библиотеката, където предишния път бях разговарял с Инглиш. Дворът не беше толкова голям, колкото можеше да се очаква от такава къща. През миналия век, когато е строена къщата, е имало много земя и никой не я е искал. Сега нямаше и всички искаха. От едната страна, до къщата на съседа имаше може би само метър и половина, а от другата, улицата беше на три метра разстояние. Дължината на двора зад къщата беше не повече от 300 метра. Имотът бе ограден с желязна ограда от всички страни, освен отпред, където имаше каменна ограда, пресечена само от алеята към къщата. Сега от алеята нямаше и следа, а оградата едва се подаваше от високия сняг. Трябваше близо два часа и половина да се катеря по преспите и страничните улици, за да добия представа за плана на двора и да огледам къщата от всички страни. Когато свърших, целият се бях изпотил под якето, а пистолетът, който носех през рамото, беше ожулил кожата под лявата ми ръка. Реших, че това е по-добре, отколкото да ходя десет мили с пистолет, който се люлее в кобура на хълбока ми.
Сега вече бяха излезли доста хора. Те ринеха снега или отиваха до магазина за продукти — имаше доста смях и съседски поздрави, както и много от своеобразния манталитет на обсадения град, според който всеки ти е приятел. Разгледах къщата. Всички капаци на прозорците на горния етаж от лявата страна и отпред бяха затворени. Свих зад ъгъла и тръгнах по страничната улица от дясната страна на къщата. И тук капаците на горния етаж бяха затворени. Продължих да вървя, докато се убедих, че и отзад е същото.
Вече знаех къде трябва да проверя най-напред ако успея да вляза вътре. Това беше единствената подробност, върху която трябваше да помисля. Джули ми беше казала, че има аларма против крадци и че майка й винаги я включва, преди да си легне. Май че трябваше да вляза, преди да си е легнала. Добре беше да знам и кой е вътре. Минго, най-вероятно. Видях нещо, което много приличаше на жълтокафявия му тъндърбърд. Той едва се подаваше зад една преспа отзад до гаража. Вероятно имаше една или две прислужници. Вътре бяха също Лорънс и мамичка. Който и да е бил там преди да започне снежната буря още беше вътре. Нямаше никакви следи от гуми, никакъв признак, че някой е чистил снега — само едно бяло море от сняг, над което като някакъв кораб от XIX век се извисяваше старата викторианска къща.
Продължавах да обмислям как да вляза. Можех да опитам стария номер, че съм от електрическата компания. Имаше обаче много неудобства. Инглиш ме познаваше, Минго — също. Познаваше ме и поне една от прислужниците. В случай, че ме хванат и загреят какво ги чака нещата ще станат още по-лоши. Може да убият Рейчъл. Ако успеят, може да убият и мен. Това щеше да остави Рейчъл без човек, който да я търси така, както я търсех аз. Може би Хоук би я намерил, но той няма моята мотивация. Хоук обаче би действувал по-бързо. Може би и по-бързо би я намерил. Той би подържал Инглиш провесен от някой прозорец на двайстия етаж, докато Инглиш му каже къде е Рейчъл.
И аз бях помислил за това. Не беше зле. Въпросът бе през колко хора трябва да мина, за да стигна до Инглиш и го провеся през прозореца? Вътре имаше поне пет души — Минго, Инглиш, майка му и двете прислужници. Но може би вътре бяха и всички членове на комитета за бдителност, които в момента, както си го представях, си точеха пиките.
Беше два часът. Нищо не помръдваше. Хора като Инглиш можеха да не излизат до април. Те си имаха и храна в килера, и пиене в избата, и гориво в резервоара, така че и през зимата нищо не можеше да им създаде неудобства. А дали си имаха и заложничка на тавана? Защо вече нямаше нито искания за откуп, нито заплахи с настояване да се спре книгата или нещо подобно? Дали снегът ги беше спрял? Не знаех отговора на никой от тези въпроси и можех да измисля само един начин да разбера каква е истината.