В два и петнайсет, като газех през снега, който понякога стигаше до кръста ми, стигнах до предната врата и позвъних. Ако ме познаят, познаят ме и толкоз. Ще реагирам според ситуацията. Отвори ми една прислужница, която не бях виждал.
— Търся мистър Инглиш, ако обичате.
— За кого да предам?
— Джоузеф И. Маккарти.
— Един момент, моля — каза тя и понечи да затвори вратата.
— Чакайте малко — казах аз. — Навън е студено, имаше снежна буря. Не може ли да почакам в антрето.
Тя се поколеба, а аз й се усмихнах обезоръжаващо, но и с малко превъзходство. Тогава тя кимна и каза:
— Разбира се, сър. Извинявайте. Моля, заповядайте.
Аз влязох вътре. Тя затвори вратата зад мен и тръгна по коридора, отвори една вътрешна врата и я затвори след себе си. Аз се заизкачвах по предните стълби колкото можех по-тихо. Имаше площадка, след това малък завой наляво, а после още три стъпала до коридора на горния етаж. Всъщност коридорите бяха два. Единият водеше от предната страна на къщата към задната, а другият, който беше напряко на първия в Т-образна форма, пресичаше къщата по ширина и водеше до коридора на крилото.
Имах общия план в главата си. Вчера прекарах по-голямата част от времето си пред камината в разучаване на плановете, които Джули беше направила. Стълбището към тавана беше в долния край на коридора — за него се минаваше през малка спалня в задната част. Къщата беше тиха. Отнякъде неясно достигаше звук от пуснат телевизор. В малката стая миришеше на сух парфюм с аромат на теменужки и на нафталин. Вратата към стълбището си беше на мястото. Зелена, дървена врата, скована от тесни, поставени вертикално дъски. На нея имаше катинар.
Не чувах зад себе си викове на преследвачи. Вероятно в момента прислужницата се връщаше да каже, че мистър Инглиш не познава никого на име Джоузеф И. Маккарти, или че няма вероятност този, когото познава да го търси тук. Измъкнах лоста от колана си. Халката на катинара не беше много нова, както и вратата. Сега прислужницата щеше да се върне и да не ме намери, щеше да се учуди, да погледне навън или да провери наоколо на долния етаж. След малко тя щеше да съобщи на Инглиш, че онзи мистър Маккарти си е тръгнал. Промуших плоската част на лоста под халката на катинара и го измъкнах целия от дървото — заедно с болтовете и всичко останало. Сигурно не вдигнах повече шум от гърма при сътворението на света. Или може би само ми се стори така, защото бях напрегнат. Вратата се отвори навътре. Стълбите нагоре завиваха под прав ъгъл и бяха доста стръмни, с много тесни и високи стъпала. Затворих вратата и тръгнах нагоре по тях, като ръцете ми се допираха до краката като на гладна маймуна. На тавана беше тъмно като в рог. Извадих фенерчето, запалих го и го сложих между зъбите си, за да мога свободно да си движа ръцете. В дясната стисках лоста.
Таванът имаше съвсем недовършен вид с изключение на две помещения, които изглежда бяха стаи — по една в двата края на покрива. Всички прозорци бяха покрити с шперплат. Огледах ги набързо и открих, че е завинтен, а не закован. Някой го беше направил така, че да е наистина трудно да се махне. Натиснах бравата на вратата, която беше по-близо до мен — беше заключена. Отидох и опитах и другата. Тя се отвори и аз влязох, като държах лоста като оръжие. С изключение на едно старо легло с метална рамка, един сандък и три картонени кутии, стаята беше празна. Прозорците и тук бяха покрити с шперплат.
Ако Рейчъл беше тук горе, сигурно я бяха заключили в стаята от другата страна на покрива. Да, тя беше тук — чувствах присъствието й. Усетих някакво присвиване в стомаха от увереността, че тя е зад другата врата. Пак отидох до нея. И там като долу имаше катинар, но този беше нов и халките бяха нови. Аз се заслушах. От стаята не се чуваше никакъв звук, но отдолу вече чувах стъпки. Блъснах лоста под халката и я разхлабих. Адреналинът ми рязко се повиши и аз изведнъж измъкнах целия катинар навън само с един замах. Катинарът изхвърча на пода на цели три метра от вратата. По брадата ми течеше слюнка от фенерчето, което стисках между зъбите си. Взех го в ръка и се вмъкнах в стаята. Вътре вонеше. Обиколих стаята с лъча на фенерчето. На също такова легло с желязна рамка, като в празната стая, увита с сиво одеяло и подпряна на лакти лежеше Рейчъл Уолъс. Изглеждаше ужасно. Косата и беше разбъркана, нямаше грим, а очите й бяха подути. Аз обърнах лъча на фенерчето и осветих лицето си.