— Намерих те, намерих те.
Тя не каза нищо.
30
Първите полицаи, които дойдоха бяха от патрулните коли — три коли, въпреки бедственото положение. Един от тях беше Фоли — младият полицай с отличията на гърдите и с умното лице. Те се качиха по стълбите към тавана с извадени пистолети, упътени от уплашената прислужница, която ги беше повикала. Той влезе пръв. Още щом погледна към Рейчъл, разбра коя е.
— Ах ти, кучи син — каза той. — Намери я, значи.
Неговият колега с изпъкналото коремче приклекна до Инглиш и пипна врата му. После той и другият полицай от патрулната кола наполовина вдигнаха, наполовина помогнаха на майката на Инглиш да стане от тялото на сина си. Докато другият полицай я държеше, този с коремчето приклекна и прилепи ухо до гърдите на Инглиш. Погледна към по-младия и поклати отрицателно глава.
— Тоя тъпанар — каза той, — е свършил както и онзи там долу — той посочи с глава към Минго, който още лежеше прострян в подножието на таванското стълбище. Сигурно са го прескочили, докато са се качвали.
— Има два куршума в главата — отбеляза той.
После стана и ме погледна. Аз продължавах да прегръщам Рейчъл.
— Защо, по дяволите, плачеш? — попита той. — Я си помисли какво им е на тия тука.
Фоли бързо се обърна:
— Я млъквай! — викна му той. — Аз знам защо плаче. Ти не знаеш. Затова си затваряй шибаната уста.
Старият полицай поклати глава, но не каза нищо. Фоли ме попита:
— Ти ли очисти тия двамата?
Кимнах утвърдително.
— Шефът ще иска да си поговорите. Също и с нея.
— Не сега — казах аз. — Сега ще я заведа у дома.
Фоли ме гледа около трийсет секунди.
— Добре — рече той, — отведи я оттук.
Полицаят с коремчето каза:
— За Бога, шефът ще ни убие. Тоя тип очисти двама души, единият от които е Лорънс Инглиш и си тръгва, а ние стоим и го гледаме, Фоли, тук има два трупа.
— Трябва да тръгвам — казах аз на Фоли.
— Добре, тръгвай — кимна ми той.
Колегата му каза:
— Фоли, ти да не си полудял?
Фоли приближи лицето си до лицето на стария полицай:
— Бени — рече той, — ти си свестен човек. Не си и лош полицай. Но не знаеш как да действаш, а си много стар, за да се научиш.
— Шефът ще ти вземе значката за това, а също и моята, задето съм те оставил да го направиш.
— Не е твоя вината, Бени. Ти не си могъл да ме спреш.
Майката на Инглиш се намеси:
— Ако вие оставите този убиец да избяга и позволите на тази пропаднала отрепка да тръгне с него, ще се погрижа до един да останете без значки.
Освен Фоли и Бени имаше още четирима полицаи. Един от тях беше слязъл долу да се обади по телефона. Друг подкрепяше мисис Инглиш. Останалите двама стояха и не знаеха какво да правят. Единият си беше извадил пистолета, но го държеше отпуснат встрани — вероятно беше забравил, че е в ръката му.
— Те убиха сина ми — каза тя. Гласът й беше равен и груб. — Тя твърде дълго бълваше мръсотия и поквара. Трябва да бъде спряна. Ние щяхме да я спрем, ако той не се беше намесил. Вие трябва да го направите. Тя е разложение, ракова гнойна язва.
Гласът й не се повиши, но от левия ъгъл на устата й се проточи струйка слюнка. Дишаше тежко през носа, но продължи:
— Тя развращаваше и унищожаваше невинни жени, като ги съблазняваше да вършат нечувани неща.
Носът й също потече.
— Фоли, ние тръгваме — казах аз.
Той кимна и си проправи път покрай Бени. Ние го последвахме. Рейчъл още беше завита с одеялото. Майката на Инглиш изкрещя срещу нас:
— Тя открадна дъщеря ми.
Единият от полицаите каза:
— За бога, Фоли, недей.
Фоли го погледна — очите му бяха гневни. Той слезе по таванското стълбище, а Рейчъл и аз вървяхме след него. В антрето на първия етаж стояха двете прислужници — мълчаливи и неспокойни. Полицаят на телефона говореше с някого от управлението и когато минахме покрай него, погледна към нас с широко отворени очи:
— Къде отивате, по дяволите? — попита той.
Фоли поклати глава.
— Фоли, шефът каза, че идва.
Ние продължихме напред. На вратата вдигнах Рейчъл на ръце — тя още беше боса — и я пренесох, като газех през дълбокия сняг, който ми стигаше до кръста. Стигнахме до полицейските коли отпред, сините им лампи се въртяха.
— Първата кола — каза Фоли.
Качихме се в нея — Фоли отпред, а ние с Рейчъл отзад. Той пусна сирената и потеглихме.
— Накъде? — попита Фоли.
— В Бостън — „Марлборо стрийт“ в края на „Арлингтън стрийт“ — казах аз.
Фоли остави сирената да вие през целия път и понеже нямаше друго движение освен полицейски коли и снегорини стигнахме за петнайсет минути. Той влезе в „Марлборо стрийт“ през „Арлингтън“ и спря в обратната посока на две врати от моя апартамент.