— Ако не сте тук, когато ви потърсим — каза Фоли, — следващата седмица ще работя в някоя автомивка.
Излязох навън с Рейчъл. Продължих да я нося. Погледнах Фоли и му кимнах.
— Добре — каза той.
Като излизаше от улицата, Фоли завъртя колата, блъсна я в снежните преспи и зави на 180 градуса, после завъртя още малко колелата и се плъзна по „Арлингтън стрийт“.
Занесох Рейчъл до входната врата на къщата. Облегнах се на звънеца, докато Сюзън попита: „Кой е?“ Отвърнах: „Аз“ — никога не пропускам да отговоря остроумно. Вратата избръмча, аз я бутнах и ние влязохме. Повиках асансьора с лакът, по същия начин натиснах и копчето на етажа и заблъсках по вратата с носа на ботуша си. Сюзън отвори и видя Рейчъл.
— О — каза тя, — това наистина е чудесно.
Влязохме вътре и аз оставих Рейчъл на дивана.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попитах.
— Да, много ми се пие — отвърна тя.
— Какво ще кажеш за едно уиски?
— Да, с лед, моля.
Още беше плътно увита в сивото одеяло. Отидох до кухнята и взех бутилка „Уайлд търки“, три чаши и кофичка с лед, а после се върнах при тях. Сипах по малко и на трима ни. Сюзън поддържаше огъня в камината — той вървеше добре с уискито. Всички пихме.
— Имаш ли нужда от лекар? — попитах аз.
— Не — каза тя, — не мисля. Не бях малтретирана по такъв начин.
— Искаш ли да поговорим за това? — попита Сюзън.
— Да — каза Рейчъл, — мисля, че искам. Смятам да говоря за това и сигурно ще пиша за това. Но точно сега най-много ми се иска да се изкъпя и да си облека чисти дрехи, а после може би да хапна нещо — тя отпи от уискито, — напоследък не се хранех много добре — каза тя и се усмихна леко.
— Разбира се — отвърнах. — Цар съм на готвенето.
Надигнах се, но тя каза:
— Недей. Останете за малко и двамата, докато си изпия питието.
Така че останахме седнали — аз и Рейчъл на дивана, а Сюзън на канапето — пиехме си уискито и гледахме огъня. Нямаше шум от улично движение и беше съвсем тихо, като се изключи пращенето на огъня и тиктакането на стария дървен часовник с куличка, който баща ми ми беше подарил навремето.
Рейчъл си изпи уискито и каза:
— Искам още едно, за да го взема със себе си в банята.
Аз й сипах, а тя ми благодари.
— Ако искаш ми дай дрехите си, веднага ще ги пусна в машината — предложи Сюзън. — Ланселот има тук всички съвременни удобства.
Рейчъл поклати глава.
— Не — каза тя, — нямам никакви дрехи, те ми ги взеха. Само с одеялото съм.
— Добре, тогава ще ти дам от моите дрехи.
Рейчъл се усмихна.
— Благодаря — каза тя.
Сюзън й показа къде е банята.
— Има чисти кърпи — каза тя. — Докато него го нямаше, аз домакинствах.
Рейчъл влезе в банята и затвори вратата. Чух как водата започна да тече във ваната. Сюзън седна при мен на дивана.
— Как си? — попита тя.
— Добре — отвърнах.
— Много зле ли беше?
— Да.
— Значи се оказа Инглиш?
Аз кимнах. Тя прокара пръсти през косата ми сякаш разрошва козината на куче.
— Как беше онази стара песен? — попита тя. — „Разтърсващ Джо Ди Маджо, искаме да си на наша страна“.
— Да, като изключим, че някъде тук пеехме: „Кой е по-добър от брат си Джо? Доминик Ди Маджо!“
Тя отново потърка главата ми.
— Все пак е добре — каза тя. — Защото искам точно ти да си на моя страна, красавецо.
— Само приказваш така, защото Ди Маджо го няма тук.
— Прав си. — отвърна тя.
31
Докато Рейчъл беше в банята, аз сготвих боб с червен пипер и ориз. Сюзън извади останалия царевичен хляб, а аз нарязах зелени чушки и лук. Когато Рейчъл най-после дойде да вечеряме, беше си сложила от грима на Сюзън и едни нейни дънки, както и една моя фланела, която й беше доста голяма. Ръкавите бяха навити и образуваха обемисти рула над лактите. Косата й беше измита, изсушена и изглеждаше съвсем права.
— Искаш ли още малко уиски? — попитах аз.
Тя кимна.
Сипах й още малко с лед, а тя седна на масата и отпи от него. Сервирах боба и ориза с нарязаните зеленчуци, а отгоре прибавих малко нарязани консервирани домати. Сложих на масата и една чиния с настъргано сирене „Чедър“. Ние със Сюзън пихме бира с яденето. Рейчъл остана на уиски. Както и мартинито, които пиеше, когато се срещнахме за първи път, уискито изглежда нямаше никакъв ефект върху нея.
Първите няколко минути почти не говорехме. Рейчъл ядеше бързо. Когато почти привърши, тя каза:
— Джули е дъщеря на тази жена, знаеше ли това?
— Да — отвърнах аз.
— Отвлякоха ме заради нея, нали разбираш?