Выбрать главу

В крайна сметка Джош се почувства напълно изтощен, протегна ръка и изпи на един дъх чашата с вода, което го принуди за момент да млъкне. След тази пауза, която подейства на Ана като балсам, той се обърна към нея и запита: „А ти, Ана, с какво се занимаваш? Лорийн не пожела да издаде професията ти?“. Тъкмо в този момент телефонът на Ана започна да вибрира. Тя погледна номера върху екрана и веднага разбра, че случаят е спешен.

– Съжалявам – извини се тя. – Трябва да приема обаждането.

Стана от масата и се отдалечи, а след малко се върна и съобщи, че за съжаление, се налага да напусне компанията.

– Вече? – възкликна видимо разочарован Джош. – Дори не можахме да се опознаем.

– Напротив, аз вече знам всичко за теб, беше много… вълнуващо.

Тя целуна за довиждане Лорийн и съпруга ѝ, махна с ръка на Джош, сякаш за да му каже „дотук бяхме!“, сетне бързешком напусна терасата на ресторанта. Изглежда, клетият Джош я беше харесал, защото я догони на тротоара и тръгна редом с нея.

– Искаш ли да те откарам? – запита той. – Имам…

– Мерцедес купе – прекъсна го тя. – Зная, два пъти го спомена. Много мило, но колата ми е ето там.

Тя отвори багажника, а Джош застана зад гърба ѝ.

– Ще взема телефона ти от Лорийн – обади се той. – Често идвам насам, така че бихме могли да се видим на кафе.

– Отлично – отвърна Ана, колкото да го разкара, а през това време разтвори голямата брезентова чанта в багажника.

Джош продължи да настоява:

– Ти така и не каза какво работиш…

Не можа да довърши, защото Ана извади от чантата бронирана жилетка и я облече. Докато я закрепяше под мишниците, забеляза как Джош се е вторачил в надписа с едри букви на гърба:

ПОЛИЦИЯ

– Аз съм заместник-началник на полицията в Орфия – каза му тя, след което извади кобура с оръжието и го препаса.

Джош я гледаше смаян, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя се качи в колата без отличителни знаци и потегли рязко, а сигналните лампи пръскаха червена и синя светлина. После включи сирената и привлече вниманието на минувачите.

От управлението бяха съобщили за нападение срещу служител на щатската полиция в къща на съседната улица. Всички свободни патрули, както и дежурният трябваше да отидат на местопроизшествието.

Ана мина с пълна скорост по главната улица: пешеходците се дръпваха от платното, а колите по нейното направление отбиваха край тротоара. Натиснала докрай газта, тя караше по средата. Имаше опит в спешните повиквания през върховите часове в Ню Йорк.

Когато стигна на мястото, пред сградата вече имаше спряна патрулна кола. На влизане я пресрещна един колега, който слизаше по стълбите.

– Заподозреният избяга през задния вход! – викна ѝ той.

Ана прекоси партера до аварийния изход от другата страна, който водеше към безлюдна уличка. В необичайната тишина тя наостри уши, за да чуе някакъв шум, който би могъл да я насочи, сетне тичешком стигна до малък парк. Там нямаше жива душа и беше все така тихо.

Стори ѝ се, че чува шумолене в храстите. Извади оръжието си и навлезе във вътрешността на парка. Нищо. Ненадейно пред нея сякаш прибяга някаква сянка. Тя се втурна след нея, но скоро я изгуби от поглед. Спря, объркана и задъхана. Кръвта биеше в слепоочията ѝ. Зад нея, отвъд живия плет отново се чу шумолене. Приближи предпазливо, с разтуптяно сърце. Зърна силует, който се промъкваше крадешком. Изчака удобния момент, сетне скочи напред и насочи оръжието си към непознатия, като му заповяда да не мърда. Оказа се, че това е Монтейн, също насочил оръжие към нея.

– Мамка му, Ана, да не си откачила? – възкликна той.

Тя въздъхна, прибра оръжието и се наведе напред, за да си поеме дъх. Сетне го запита:

– Монтейн, какво правиш тук?

– Позволи ми да ти задам същия въпрос! Тази вечер не си на смяна!

Монтейн беше първи заместник-началник и по-старши от нея. Тя беше втори заместник.

– На повикване съм – обясни му Ана. – Обадиха се от централата.

– Та аз бях на път да го сгащя! – изръмжа той.

– Да го сгащиш ли? Пристигнах тук преди теб. Пред сградата имаше само една патрулна кола.

– Аз минах през задната улица. Трябваше да съобщиш позицията си по радиостанцията. Така постъпват колегите, които работят в екип. Обменят информация, а не се хвърлят с главата напред.

– Бях сама и нямах в себе си радиостанция.

– Нали имаш в колата? Отново се пречкаш, Ана! От първия ден непрекъснато се пречкаш на всички!

Той плю и се отправи към сградата. Ана го последва. Сега на „Бендъм Роуд“ беше пълно с полицейски коли.

– Ана! Монтейн! – повика ги началник Рон Гъливър.