– Изпуснахме го, шефе! – сърдито докладва Монтейн. – Можех да го заловя, но Ана, както винаги, обърка всичко.
– Майната ти, Монтейн! – викна му тя.
– Майната ти на тебе, Ана! – отвърна ѝ Монтейн. – Можеш да си ходиш, от тук нататък аз поемам случая!
– Не, аз поемам случая! Бях тук преди теб.
– Направи ни услуга и се махни! – кресна Монтейн.
Ана се обърна към Гъливър:
– Шефе… няма ли да се намесите?
Гъливър ненавиждаше спречкванията.
– Ана, ти не си дежурна – каза ѝ примирително той.
– Но съм на повикване!
– Остави случая на Монтейн – отсече Гъливър.
Монтейн се усмихна тържествуващо и се отправи към сградата. Ана и Гъливър останаха сами.
– Не е честно, шефе! – протестира тя. – Защо му позволявате да ми говори по този начин?
Гъливър не обърна внимание на думите ѝ.
– Моля те, Ана, не прави сцени! – помоли я любезно той. – Всички ни гледат. Тъкмо сега нямам нужда от подобни изпълнения.
После я погледна с любопитство и запита:
– Да не си имала среща?
– Какво ви кара да мислите така?
– Сложила си червило.
– Често си слагам червило.
– Сега е различно. Изглеждаш, все едно си била на среща. Защо не се върнеш обратно? Ще се видим утре в управлението.
Гъливър я остави и на свой ред се отправи към сградата. Тя чу, че някой я вика, и се обърна. Беше Майкъл Бърд, главният редактор на „Орфия Кроникъл“.
– Ана, какво става тук? – запита я той, като се приближи.
– Не давам изявления, нямам нищо общо със случая.
– Не след дълго ще имаш общо с всичко – усмихна се той.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами, като поемеш ръководството на полицията в града! За това ли се карахте със заместник Монтейн?
– Не зная за какво говориш, Майкъл – увери го Ана.
– Наистина ли? – престори се на учуден той. – Всички знаят, че ти си следващият началник на полицията.
Без да каже нищо, тя се отправи към колата. Свали бронираната жилетка, хвърли я на задната седалка и потегли. Би могла да се върне в „Кафе Атена“, но нямаше никакво желание. Прибра се у дома, седна на верандата с чаша в ръка и запали цигара. Искаше ѝ се да се наслади на вечерната прохлада.
АНА КЕНЪР
Пристигнах в Орфия в събота, 14 септември 2013 година.
Пътят от Ню Йорк дотук ми отне само два часа, но имах чувството, че съм се озовала на другия край на света. Небостъргачите на Манхатън отстъпиха място на това мирно градче, окъпано в късното следобедно слънце. Минах по главната улица, отбих към моя нов квартал и спрях пред къщата, която бях наела. Карах бавно и оглеждах минувачите, децата, които се трупаха пред фургончето за сладолед, обитателите, които добросъвестно се грижеха за градинките отпред. Навсякъде цареше пълно спокойствие.
Най-сетне стигнах до къщата. За мен тук започваше нов живот. Единствените останки от миналото ми битие бяха мебелите, които бях изпратила от Ню Йорк. Отключих входната врата, влязох в тъмния хол и светнах лампите. За мое удивление видях неразтворените кашони по пода. Прекосих бързешком партера: мебелите не бяха сглобени и си стояха все така опаковани на части, всичките ми вещи бяха натрупани в кашони из стаите.
Незабавно позвъних на транспортната фирма. Служителката обаче ми отвърна доста нелюбезно: „Грешите, госпожо Кенър. Поръчката ви е пред мен и вие очевидно не сте я попълнили правилно. Услугата, която сте поискали, не включва разопаковането“. Сетне затвори. Излязох от къщата, за да не гледам хаоса вътре, и приседнах на стълбите отпред. Чувствах се огорчена. Пред мен се появи мъж с бутилка бира във всяка ръка. Това беше моят съсед Коди Илиной. Бяхме се срещали два пъти: когато оглеждах къщата и след като подписах договора и дойдох да подготвя преместването.
– Ана, привет! Исках да ви поздравя с добре дошла.
– Много любезно от ваша страна – отвърнах нацупено аз.
– Май не сте в добро настроение – отбеляза Коди.
Свих рамене. Той ми подаде едната бира е седна до мен. Обясних му неприятното положение с преместването и той предложи да ми помогне с разопаковането на вещите. Малко след това двамата сглобявахме леглото в стаята, определена за спалня. По едно време го запитах:
– Как да постъпя, за да ме приемат тук?
– Не се притеснявайте. Хората ще ви харесат. Можете например да се запишете като доброволка за провеждането на театралния фестивал. Такава работа действа сплотяващо.
Коди беше първият човек, с когото се запознах в Орфия. Притежаваше отлична книжарница на главната улица, която не след дълго се превърна в мой втори дом.
Онази вечер Коди си беше отишъл и аз се бях заела да разопаковам кашоните с дрехи, когато получих обаждане от бившия си съпруг.