– Ана, какви ги вършиш? – възкликна той, когато вдигнах слушалката. – Напуснала си Ню Йорк, без да си вземем довиждане.
– Отдавна съм ти казала довиждане, Марк.
– Ах, колко боли!
– Защо се обаждаш?
– Искам да поговорим.
– Нямам никакво намерение да говоря с теб, Марк. Няма как да бъдем отново заедно. Всичко приключи.
Той не обърна внимание на думите ми.
– Снощи вечерях с баща ти. Беше чудесно.
– Защо не оставиш баща ми на мира?
– Нима е моя вината, че той толкова ме харесва?
– Защо постъпваш така, Марк? Искаш да си отмъстиш ли?
– Ана, май си в лошо настроение?
– Да – повиших глас, – в лошо настроение съм! Мебелите ми са на части и не зная как да ги сглобя. Така че си имам достатъчно грижи и нямам желание да те слушам!
Веднага съжалих за думите си, защото той използва случая и предложи да дойде, за да ми помогне.
– Имаш ли нужда от помощ? Вече съм в колата, идвам!
– Не, в никакъв случай!
– След два часа съм при теб. Цяла нощ ще сглобяваме мебели и ще обсъждаме световните работи.
– Марк, забранявам ти да идваш.
Затворих и изключих телефона, за да ме остави на мира. Ала на другия ден сутринта бях неприятно изненадана, когато го видях да спира пред къщи.
– Какво правиш тук? – запитах го сърдито през полуотворената врата.
Той ми отвърна с широка усмивка.
– Какво топло посрещане! Дойдох да ти помогна.
– Кой ти даде адреса ми?
– Майка ти.
– Не може да бъде, ще я убия!
– Ана, тя мечтае отново да ни види заедно. Иска внучета!
– Довиждане, Марк.
Той задържа вратата, която се канех да захлопна под носа му.
– Почакай, Ана. Позволи ми поне да ти помогна.
Наистина се нуждаех от помощ и не можех да му откажа. Така или иначе, вече беше тук. Веднага влезе в ролята на образцовия мъж: пренесе мебелите, окачи картините по стените и монтира полилея.
– Нима имаш намерение да живееш сама тук? – запита ме той с дрелка в ръка.
– Да, Марк. Тук започва моят нов живот.
* * *
В понеделник беше моят първи работен ден в управлението. В осем и половина се явих на гишето в приемната без униформа.
– Искате да подадете жалба ли? – запита ме полицаят, без да откъсне очи от вестника.
– Не – отвърнах му. – Аз съм новата ви колежка.
Той ме погледна, усмихна се приятелски и се провикна: „Момчета, момичето дойде!“. Пристигналите полицаи започнаха да ме оглеждат като някое рядко животно. Началник Гъливър пристъпи напред и ми подаде ръка: „Добре дошла, Ана“.
Посрещането им наистина беше сърдечно. Ръкувах се последователно с новите си колеги, разменихме по няколко думи, предложиха ми кафе и ме обсипаха с въпроси. Някой възкликна възторжено: „Момчета, на път съм да повярвам в Дядо Коледа: стар сбръчкан полицай излиза в пенсия и на негово място се появява страхотно момиче!“. Всички избухнаха в смях. За нещастие, приветливата атмосфера не трая дълго.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Петък, 27 юни 2014 г.
29 дни преди премиерата
Рано сутринта бях на път за Орфия.
Исках на всяка цена да разбера какво се случи предишния ден в апартамента на Стефани. Според началник Гъливър ставаше въпрос за обикновен обир, но аз изобщо не вярвах на тази версия. Колегите от лабораторията до късно през нощта се опитваха да открият отпечатъци, но така и не намериха нищо. Съдейки по силата на удара, самият аз бях убеден, че нападателят е мъж.
Трябваше да намеря Стефани. Чувствах, че разполагам с все по-малко време. Докато карах по шосе 17, ускорих на последната права, преди да вляза в града, без да включа сигналните светлини.
Едва когато отминах пътния знак за влизане в населено място, забелязах полицейската кола без отличителни знаци зад мен, която веднага ми даде сигнал да спра. Отбих на банкета и зърнах в огледалото за обратно виждане млада жена в униформа, която излезе от колата и тръгна към мен. Предстоеше ми да се запозная с първия човек, който ще се съгласи да ми окаже помощ в разрешаването на случая: Ана Кенър.
Когато спря пред сваленото странично стъкло, аз ѝ показах полицейската значка и се усмихнах.
– Капитан Розенбърг – прочете името ми тя върху служебната карта. – Бързате ли за някъде?
– Струва ми се, че вчера ви забелязах за момент на „Бендъм Роуд“. Аз съм полицаят, когото цапардосаха.
– Заместник-началник Ана Кенър – представи се младата жена. – Как се чувствате, капитане?
– Благодаря, главата ми е добре. Но ще ви призная, че случилото се в онзи апартамент доста ме смущава. Началник Гъливър смята, че е било обикновен обир, но аз изобщо не вярвам. Питам се дали не съм нагазил в някой доста странен случай.