– Стефани от години не е спала тук – увери ни Труди Мейлър. – След гимназията замина за университета и остана в Ню Йорк, докато не я уволниха от онова списание.
– Има ли според вас някаква конкретна причина Стефани да се завърне в Орфия? – запитах, без да споменавам казаното от Тимъти Волт.
– Вчера ви казах, тя си загуби работата в Ню Йорк и имаше желание да се завърне в Хемптънс.
– Но защо точно в Орфия?
– Предполагам, защото е най-големият град в окръга.
За всеки случай запитах:
– Госпожо Мейлър, според вас имала ли е Стефани врагове в Ню Йорк? Била ли е в конфликт с някого?
– Не, няма такова нещо.
– А сама ли живееше?
– Имаше съквартирантка, млада жена, която също работеше в „Нюйоркско списание за литература“. Казва се Алис Филмор. Видяхме се с нея веднъж, когато отидохме да помогнем на Стефани да прибере някои вещи, след като реши да напусне Ню Йорк. Не бяха много и ние ги откарахме направо до новото ѝ жилище в Орфия.
След като не открихме нищо, нито в нейния апартамент, нито у родителите ѝ, решихме да се завърнем в Орфия и да проверим компютъра на Стефани в редакцията на „Орфия Кроникъл“.
Когато пристигнахме пред сградата, където се помещаваше вестникът, минаваше пет следобед. Майкъл Бърд ни поведе между работните места на служителите и ни показа бюрото на Стефани. Беше добре подредено, по средата имаше монитор, клавиатура, отстрани пакетче носни кърпички, невероятно количество еднакви химикалки в чаена чаша, бележник, а отпред няколко листа хартия.
Прехвърлих ги набързо, но не открих нищо интересно, след което запитах:
– Някой влизал ли е в компютъра ѝ в нейно отсъствие през последните дни?
Междувременно натиснах копчето за включване на клавиатурата.
– Не – отвърна Майкъл. – Всеки компютър е защитен с лична парола.
Тъй като компютърът отказваше да се включи, отново натиснах бутона и продължих да разпитвам главния редактор:
– Възможно ли е някой все пак да е работил с компютъра на Стефани без нейно знание?
– Не е възможно – увери ме Майкъл. – Само Стефани знае паролата и никой друг, включително програмистът. Впрочем не виждам как бихте могли да проверите нейния компютър без паролата.
– Не се тревожете, разполагаме със специалисти, които ще се заемат с това. Но все пак искам да го включа.
Наведох се под бюрото да проверя дали компютърът е включен в мрежата, но не видях такъв. Компютърът го нямаше.
Вдигнах глава и запитах:
– Къде е компютърът на Стефани?
– Как къде? Няма ли го отдолу?
– Не, няма нищо!
Майкъл и Ана веднага се наведоха на свой ред и видяха само увисналите кабели.
– Някой е откраднал компютъра на Стефани! – възкликна главният редактор.
В 18 и 30 цял куп коли на градската и щатската полиция се изсипаха пред сградата на „Орфия Кроникъл“.
Един служител от лабораторията на полицията заяви категорично, че е налице кражба с взлом. Майкъл, Ана и аз го последвахме до едно помещение в сутерена, където се съхраняваше техника и други материали, а служеше също така и за авариен изход. Вратата в дъното водеше към стръмно стълбище, което се изкачваше към улицата. Стъклото беше разбито и бе достатъчно някой да пъхне ръка и да натисне бравата отвътре.
– Никога ли не сте влизали в това помещение? – обърнах се аз към Майкъл.
– Никога. Никой не слиза до сутерена. Тук се съхранява архивът, но едва ли някой се сеща за него.
– Няма ли алармена система или камери? – запита го Ана.
– Не, къде пари за такива неща? Повярвайте ми, ако разполагахме със средства, първо щяхме да ремонтираме водопроводната инсталация.
– Опитахме се да снемем отпечатъци от бравите – обади се служителят от лабораторията, но открихме толкова много, да не говорим за мръсотията, че едва ли биха могли да послужат. Не намерихме нищо и около бюрото на Стефани. Според мен човекът е влязъл през тази врата, качил се е на горния етаж и след като е взел компютъра, е излязъл по същия път.
Върнахме се в редакцията.
– Майкъл, възможно ли е това да е бил някой от вашите служители? – запитах аз.
– Не, какво говорите! – засегна се главният редактор. – Как можете да си помислите такова нещо? Имам пълно доверие на моите журналисти.
– Тогава как си обяснявате някой външен да знае къде точно се намира компютърът на Стефани?
– Нямам представа – въздъхна Майкъл.
– Кой пристига пръв сутрин? – намеси се Ана.