Неочаквано се разнесоха два изстрела. Дакота се строполи като подкосена.
Публиката започна да крещи. Двамата с Дерек извадихме оръжията си, викайки по радиотелефоните: „Стрелба! Стрелба“. Осветлението в залата се включи. Настъпи всеобща паника. Ужасените зрители се трупаха пред изходите. В блъсканицата така и не успяхме да открием стрелеца. Ана също не го бе забелязала. Невъзможно бе да възпрем човешката вълна, макар че убиецът беше някъде там. А вероятно бе успял вече да избяга.
Дакота лежеше по средата на сцената и се гърчеше в конвулсии. Навсякъде имаше кръв. Джери, Шарлот и Майкъл се суетяха около нея. Джери не спираше да крещи. Притиснах раните, за да спра кръвоизлива, а Дерек викаше по радиотелефона: „Има прострелян! Изпратете помощ на сцената!“.
Вълната зрители заля главната улица, сеейки паника, която полицията не можеше да овладее. Хората крещяха. Говореше се за покушение.
Стивън и Алис успяха да се измъкнат и се добраха до малък безлюден парк. Спряха, за да си поемат дъх.
– Какво се случи? – запита изплашената Алис.
– Изобщо не знам – отвърна Стивън.
Алис огледа улицата. Не се виждаше жива душа. Явно доста се бяха отдалечили. Стивън си даде сметка, че сега е моментът. Алис беше с гръб към него. Той вдигна един камък и с все сили я удари по главата. Черепът ѝ изпращя и тя рухна на земята. Мъртва.
Ужасен от стореното, Стивън захвърли камъка и отстъпи, без да снема поглед от неподвижното тяло. Повръщаше му се. Озърна се изплашено. Наоколо нямаше хора. Никой не го бе видял. Той завлече тялото на Алис в храстите и побягна с все сили към „Езерен Палас“.
Главната улица се огласяше от викове и сирени. Непрекъснато пристигаха линейки.
Настъпил бе пълен хаос.
Настъпила бе Черната нощ.
АНА КЕНЪР
Петък, 21 септември 2012 година. Денят, когато всичко пропадна.
До този момент нещата вървяха добре. В професионалния и в емоционалния ми живот с Марк. Бях инспекторка в управлението на 55-и район. Марк беше адвокат в кантората на баща ми и успешно работеше с клиенти от бизнеса, което му осигуряваше значителни доходи. Обичахме се. Бяхме щастлива двойка. На работа и у дома. Щастливи младоженци. Имах дори усещането, че сме по-щастливи и честити от повечето млади семейства, които познавахме и с които правех сравнение.
Мисля си, че първата сянка, която се спусна над нашата връзка, беше постъпването ми в полицията. Там скоро показах възможностите си на терен и моите началници ме назначиха като парламентьор в екип, който се занимаваше с вземането на заложници. Минах блестящо тестовете за тази длъжност.
Отначало Марк не разбра в какво се състоят новите ми задължения. До момента, когато, през 2012 година, без мое съгласие ме показаха по телевизията по време на операция за освобождаване на заложници в един супермаркет. Появих се на екрана с бронежилетка над черната униформа и балистична каска в ръце. Репортажът бързо стигна до семейството и до приятелите ни.
– Смятах, че си парламентьорка – каза ми Марк, видимо изплашен от онова, което бе видял на повторението.
– Такава съм – уверих го аз.
– По вида ти личеше, че по-скоро действаш, отколкото говориш.
– Марк, това е екип за намеса при вземане на заложници. Такива случаи не се решават с йога упражнения.
Угрижен, той мълча известно време. Наля си питие, изпуши няколко цигари, сетне дойде да ми каже:
– Не съм сигурен дали бих могъл да издържа, ако продължиш да вършиш тази работа.
– Когато се ожени за мен, беше наясно с рисковете на моята професия.
– Не, когато се запознахме, ти беше инспекторка. Изобщо не се занимаваше с тези глупости.
– Защо глупости? Марк, та ние спасяваме хора.
Напрежението между нас нарасна, след като някакъв побъркан застреля двама полицаи, докато пиели кафе в служебната кола, паркирана в Бруклин с отворен прозорец.
Марк все повече се тревожеше. Когато излизах сутрин, той ми казваше: „Надявам се да се видим тази вечер.“ Минаха месеци. Постепенно намеците не се оказаха достатъчни: Марк стана по-настоятелен и дори ми подхвърли идеята за професионална преквалификация.
– Ана, защо не дойдеш да работиш при мен в адвокатската кантора? Би могла да ми помагаш при сложните случаи.
– Да ти помагам ли? Искаш да стана твоя асистентка? Дори не смяташ, че бих могла самостоятелно да се занимавам с дела? Трябва ли да ти напомням, че съм дипломиран адвокат, също като теб?
– Не слагай в устата ми думи, които не съм казал. Все пак ти би трябвало да погледнеш в по-далечна перспектива, да постъпиш някъде на половин работно време.
– Защо на половин работно време?