– Ана, нали нямаш намерение, когато ни се родят деца, по цели дни да бъдеш далеч от тях?
Родителите на Марк се бяха грижили предимно за кариерата си и през детството му почти не му бяха обръщали внимание. В душата му това бе оставило рана, която той се опитваше да излекува, като работеше усилено с надеждата сам да осигури семейството си и да даде възможност на жена си да си остане у дома.
– Марк, нямам никакво намерение да ставам домакиня. Това също ти беше известно, когато се ожени за мен.
– Но вече изобщо не е нужно да работиш. Аз печеля достатъчно!
– Харесвам професията си. Съжалявам, че това до такава степен не ти харесва.
– Обещай ми да размислиш.
– Не, Марк! Но не се притеснявай, ние няма да бъдем като родителите ти.
– Не намесвай моите родители!
Той обаче намеси моя баща, като му се довери. За моя изненада веднъж, когато бяхме само двамата, баща ми заговори на тази тема. Беше прословутият петък, 21 септември. Спомням си този ден: яркото слънце на циганското лято озаряваше Ню Йорк, а термометърът надвишаваше двайсет градуса. Не бях на работа и отидох да обядвам заедно с баща ми на терасата на малък италиански ресторант, който и двамата харесвахме. Заведението се намираше доста далеч от неговата кантора и аз веднага си помислих, че щом ме кани там през седмицата, значи има намерение да води с мен сериозен разговор.
И наистина, когато седнахме на масата, той веднага ми каза:
– Ана, скъпа, известно ми е, че имаш семейни проблеми.
В този момент тъкмо отпивах от чашата вода и едва не се задавих.
– Тате, мога ли да знам кой ти е казал подобно нещо? – запитах го.
– Твоят съпруг. Сама знаеш колко се тревожи за теб.
– Вече бях на тази работа, когато се запознахме с него.
– Значи, си готова да пожертваш всичко в името на полицейската професия?
– Обожавам работата си. Мога ли да разчитам все пак на известно уважение към моя избор?
– Всеки ден рискуваш живота си!
– Тате, та нали може да ме блъсне автобус на излизане от този ресторант?
– Не си играй с думите, Ана. Марк е страхотно момче, не се подигравай с чувствата му.
Същата вечер между мен и Марк избухна страшен скандал.
– Не мога да повярвам, че си отишъл да плачеш на рамото на баща ми! – скарах му се аз. – Нашите отношения трябва да си останат между нас!
– Надявах се все пак баща ти да те вразуми. Той единствен има известно влияние върху теб. Но всъщност излиза, че ти мислиш само за себе си. Ана, не бъди такава егоистка.
– Обичам професията си, Марк! И съм добра полицайка! Толкова ли е трудно да го разбереш?
– А ти би ли могла да разбереш, че вече не издържам да се боя за теб всеки божи ден? Да треперя, когато телефонът ти звънне през нощта и ти излезеш по спешност?
– Бъди честен: това изобщо не се случва толкова често.
– Но все пак се случва. Трябва да признаеш, че тази професия е опасна и не е за теб?
– Откъде знаеш, че не е за мен?
– Зная го и толкова.
– Питам се как можеш да бъдеш толкова глупав…
– Баща ти е съгласен с мен!
– Само че аз не съм омъжена за баща си, Марк! Изобщо не ми пука какво мисли той!
В този момент телефонът ми започна да звъни. Видях върху екрана лицето на моя шеф. Толкова късно очевидно случаят беше спешен и Марк моментално го разбра.
– Ана, моля те, не отговаряй на това обаждане.
– Търси ме моят началник.
– В отпуск си.
– Именно. Щом ме търси, значи е нещо важно.
– Мамка му, нима ти си единственият полицай в този град?
Поколебах се за момент. Сетне отговорих.
– Ана – чух в слушалката гласа на шефа, – взети са заложници в една бижутерия на ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и седма улица. Кварталът е блокиран. Нуждаем се от парламентьор.
– Добре – отвърнах аз, докато записвах адреса върху лист хартия. – Как се нарича бижутерията?
– Бижутерия „Сабар“.
Затворих и грабнах чантата с моите вещи, която държах винаги готова до вратата. Исках да целуна Марк, но той беше отишъл в кухнята. Въздъхнах и излязох. Отвън зърнах съседите през прозореца на тяхната трапезария, които тъкмо приключваха вечерята. Изглеждаха щастливи. За пръв път си помислих, че другите семейства без съмнение са по-честити от нашето.
Качих се в колата без отличителни знаци, включих сигналните лампи и потеглих в нощта.
ДЕРЕК СКОТ
Четвъртък, 13 октомври 1994 година. Денят, когато всичко пропадна.
За броени минути стигнахме до бензиностанцията. Тененбаум не биваше в никакъв случай да ни се изплъзне.
До такава степен бяхме улисани в преследването, че съвсем бях забравил за Наташа, която се беше сгушила на задната седалка. Джеси следеше ситуацията по радиостанцията и ми даваше указания.