Отначало поехме по шосе 101, сетне по 107. Две патрулни коли следваха Тененбаум, който правеше всичко възможно да се измъкне.
– Продължавай направо, след това завий по шосе 94 – напътстваше ме Джеси. – Ще го пресрещнем и ще му преградим пътя.
Увеличих още повече скоростта, за да взема преднина, и излязох на шосе 94. Ала тъкмо когато стигнахме до разклона за шосе 107, черната камионетка на Тененбаум с логото на задното стъкло мина пред нас. Едва успях да го мярна на волана.
Подкарах след него. Бях успял да изпреваря патрулите. Решен бях да не го изпусна. Не след дълго видяхме пред нас очертанията на големия мост над река Сърпънт. Сега вече карахме едва ли не броня до броня. Натиснах газта и почти се изравних с него. Отсреща не се виждаше нищо.
– Ще се опитам да го притисна до парапета на моста.
– Отлично – каза Джеси. – Давай!
В момента, когато тръгнахме по моста, завих рязко и ударих задницата на камионетката на Тененбаум, който загуби управление и се блъсна в мантинелата. Тя обаче не го спря, а поддаде и той полетя в бездната. Така и не успях да ударя спирачки.
Камионетката на Тед Тененбаум падна в реката. Нашата кола също.
ТРЕТА ЧАСТ - Извисяване
1
НАТАША
Четвъртък, 13 октомври 1994 година
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Четвъртък, 13 октомври 1994 г.
Този ден, докато преследваме Тед Тененбаум, Дерек губи управление, парапетът на моста поддава и виждам на забавен каданс как летим към реката. Все едно за миг времето спря. Гледам как повърхността на водата приближава към предното стъкло. Струва ми се, че падането продължава десетки минути, докато всъщност всичко става за секунди.
В момента, когато докосваме водата, откривам, че не съм сложил предпазния колан. От удара главата ми се блъсва в жабката. Изпадам в черна дупка. Пред очите ми преминава целият ми живот. Връщам се в миналите години.
Ето ме през седемдесетте, когато бях деветгодишен и след смъртта на баща ми двамата с мама се преместихме в Риго Парк, за да бъдем по-близо до баба и дядо. Наложи се мама да работи повече, за да свързваме двата края, и понеже не искаше да оставам дълго сам след училище, трябваше след часовете да отивам при баба и дядо, които живееха на същата улица, където се намираше началното училище. Оставах там, докато мама дойде да ме прибере.
Обективно погледнато баба и дядо бяха ужасни, но аз бях привързан към тях и много ги обичах. Не бяха нито нежни, нито любезни и преди всичко не бяха в състояние да се държат нормално при каквито и да било обстоятелства. Любимата фраза на дядо беше „Банда тъпаци!“. Баба пък казваше „Лайняна работа!“. По цял ден те ругаеха като двойка съсухрени папагали.
На улицата навикваха децата и сипеха обиди срещу минувачите. Отначало се чуваше: „Банда тъпаци!“. След това идваше ред на баба ми: „Лайняна работа!“.
В магазините постоянно тормозеха продавачите. „Банда тъпаци“, издаваше своята присъда дядо. „Лайняна работа!“, пригласяше му баба.
В супермаркета безцеремонно пререждаха всички. Когато клиентите протестираха, дядо им отвръщаше: „Банда тъпаци!“. Ако пък им отстъпваха заради възрастта им, дядо все пак не забравяше да ги възнагради с „Банда тъпаци!“. След като касиерът сканираше баркодовете на покупките и съобщеше колко струват, баба му казваше: „Лайняна работа!“.
На Хелоуин, когато децата допуснеха фаталната грешка да позвънят на тяхната врата, за да си поискат бонбони, дядо отваряше с трясък и крясваше: „Банда тъпаци!“, а след това баба плисваше в лицата им кофа ледена вода и ги възнаграждаваше с „Лайняна работа!“. Мъниците се разбягваха, измокрени до кости по скованите от зимата нюйоркски улици, обречени в най-добрия случай на настинка, а в най-лошия на пневмония.
Баба и дядо притежаваха навиците на хора, познали глада. В ресторанта баба не пропускаше да изпразни съдържанието на панерчето за хляб в чантата си. Дядо веднага караше сервитьора отново да го напълни, след което баба продължаваше да попълва запасите. Виждали ли сте някога старци, на които сервитьорът заявява: „Ако поискате още хляб, ще ви го включим в сметката“? Аз съм виждал. Следваше доста смущаваща сцена. „Лайняна работа!“, просъскваше му баба с беззъбата си уста. „Банда тъпаци!“, добавяше дядо и му хвърляше филиите хляб в лицето.
Разговорите на майка ми с нейните родители се свеждаха до забележки от рода на „Престанете най-сетне!“, „Дръжте се прилично!“ или „Моля ви, срам ме е от вас!“ и „Недейте поне пред Джеси!“. Често, когато си тръгвахме от тях, мама споделяше, че се срамува от своите родители. Аз обаче не виждах в какво мога да ги упрекна.