Преместването ни в Риго Парк предполагаше и смяна на училището. Няколко седмици след появата ми в новия клас един съученик ми заяви: „Ти се казваш Джеси… като Джесика!“. Достатъчен беше четвърт час новото ми прозвище да получи широко разпространение. По цял ден бях принуден да слушам подмятания от рода на „Момичето Джеси!“ или „Мацката Джесика!“.
Същия ден, съсипан от унижение, се върнах от училище разплакан.
– Защо плачеш? – запита ме грубо дядо още от прага. – Мъжете не плачат, правят го само момичетата.
– Децата в училище ме наричат Джесика – оплаках се аз.
– Ето на, сам виждаш, че имат право.
После той ме отведе в кухнята, където баба ми приготвяше закуската.
– Тоя пък защо циври? – запита го тя.
– Защото съучениците му го наричали момиче.
– Пфу! Мъжете, които плачат, са момичета – отсъди баба.
– Видя ли! – каза дядо. – Всички сме на едно мнение.
Понеже бях все така омърлушен, баба и дядо ми дадоха няколко уместни предложения.
– Вземи ги набий! – посъветва ме баба. – Не им се оставяй!
– Ами да, набий ги! – подкрепи я дядо, докато ровеше в хладилника.
– Мама не ми разрешава да се бия – отвърнах аз, за да им покажа, че възражението ми е основателно. – Може вие да поговорите с учителката?
– Говоренето е лайняна работа! – отсече баба.
– Банда тъпаци! – добави дядо, който най-сетне беше открил парчето шунка в хладилника.
– Удари дядо си в търбуха – заповяда ми баба.
– Да, ела да ме удариш в търбуха! – въодушеви се дядо, докато от устата му хвърчаха парченца от шунката, която лакомо дъвчеше.
Аз решително отказах.
– Ако не го направиш, значи наистина си момиченце! – предупреди ме дядо.
– Какво предпочиташ, да удариш дядо или да бъдеш момиченце? – запита ме баба.
Изправен пред подобен избор, аз казах, че предпочитам да бъда момиченце, но не да причиня болка на дядо, и тогава двамата цял следобед ме наричаха „момиченце“.
На другия ден, когато отново отидох у тях, на масата в кухнята ме очакваше подарък. Върху лепенката отгоре пишеше За Джесика. Отворих пакета и намерих вътре руса момичешка перука.
– Отсега нататък ще носиш тази перука и ще те наричаме Джесика – обясни ми ухилено дядо.
– Не искам да бъда момиченце – възпротивих се аз, докато той ми нахлупваше перуката върху главата.
– Ами че докажи обратното – обади се предизвикателно баба. – Ако не си момиченце, значи ще можеш да извадиш покупките от багажника на колата и да ги подредиш в хладилника.
Побързах да изпълня задачата. Само че след като приключих и поисках да си сваля перуката, за да си върна достойнството на момче, баба ми заяви, че свършеното от мен не е достатъчно. Нужно било друго доказателство. Едва след два дни, през които подредих гаража, подготвих за седмица напред лекарствата, които приемаше дядо, взех дрехите от химическото чистене, като платих с джобните си пари, измих купчината мръсни чинии и лъснах всички обувки в къщата, осъзнах, че всъщност Джесика е невръстна пленница и робиня на своята баба.
Избавлението дойде след една случка в супермаркета, където отидохме с колата на дядо. Когато пристигнахме на паркинга, той, който бездруго беше некадърен шофьор, удари леко бронята на една кола, докато тя даваше заден ход. Двамата с баба излязоха да видят пораженията, а аз останах на задната седалка.
– Банда тъпаци! – кресна дядо на жената зад волана и на нейния съпруг, който оглеждаше каросерията.
– Внимавайте какво говорите, инак ще се обадя на полицията – разсърди се жената.
– Лайняна работа! – намеси се съвсем на място баба.
Разярена, жената се обърна към мъжа си, който мълчаливо търкаше с пръст бронята, за да разбере дали е одраскана, или само изцапана.
– Боже мой, Робърт, няма ли кажеш нещо? – подкани го тя.
Около двете коли започнаха да се събират любопитни, а през това време Робърт гледаше жена си, но все така не беше обелил дума.
– Госпожо – обърна се дядо към водачката, – я погледнете в жабката дали няма да намерите там топките на мъжа си.
Тогава въпросният Робърт се изправи и вдигна юмрук.
– Моите топки ли? Значи съм нямал топки? – възкликна той.
Видях, че се готви да удари дядо, и излязох, все така с перуката на главата. „Не докосвайте дядо!“, предупредих аз Робърт, който в суматохата видя русите ми кичури и възкликна:
– Това момиченце пък какво иска?
Наистина беше прекалено. Крайно време беше всички да разберат, че не съм момиченце.
– Ето ти топките! – креснах аз с детското си гласче, ударих го с юмрук на съответното място и той рухна на земята.