Баба ме грабна, хвърли ме на задната седалка, на свой ред се вмъкна в колата и дядо потегли с мръсна газ. „Банда тъпаци!“, „Лайняна работа!“, дочуха свидетелите на случилото се, след което записаха номера на нашата кола и се обадиха в полицията.
Това произшествие имаше няколко положителни последици. Една от тях бе появата в живота ми на Ефрам и Беки Дженсън. Те бяха съседи на баба и дядо, които бях виждал от време на време. Знаех, че понякога Беки пазарува за баба, а Ефрам прави малки услуги на дядо, когато например смяната на изгоряла крушка предполагаше уменията на еквилибрист. Знаех също така, че нямат деца, защото бях чул веднъж баба да пита:
– Нямате ли деца?
– Не – бе отвърнала Беки.
– Лайняна работа! – бе изпълненият със съчувствие коментар на баба.
Ала аз наистина се сближих с тях едва след инцидента с топките на Робърт и нашето спешно завръщане от супермаркета, когато у баба и дядо пристигна полиция.
– Да не би някой да е умрял? – запита от вратата дядо двамата полицаи.
– Не, господине. Ала изглежда вие и някакво момиченце сте замесени в произшествие на паркинга на търговския център в Риго.
– На паркинга на търговския център ли? – повтори възмутено дядо. – Кракът ми никога не е стъпвал там!
– Господине, кола, регистрирана на ваше име, идентична с тази, която е паркирана пред дома ви, по категорични свидетелства на неколцина очевидци е станала причина един мъж да бъде нападнат от русо момиченце.
– Тук няма руси момиченца – увери ги дядо.
Тъй като не бях в течение на случващото се, излязох да видя с кого разговаря дядо както си бях с перуката на главата.
– Ето го русото момиченце! – възкликна другият полицай.
– Аз не съм момиченце! – отвърнах му, като се постарах да удебеля гласа си.
– Не докосвайте моята Джесика! – кресна дядо и прегради с тяло вратата.
Тъкмо в този момент съседът Ефрам Дженсън се появи на сцената. Привлечен от глъчката, той приближи и извади полицейска значка. Така и не разбрах какво точно каза на двамата полицейски служители, но веднага ми стана ясно, че Ефрам е важен полицай. Достатъчно беше да размени няколко думи със своите колеги и те си тръгнаха, след като предварително поднесоха извиненията си на дядо.
От този ден нататък баба, която донякъде се страхуваше от властите и особено от униформи – резултат от преживяното в Одеса, – провъзгласи Ефрам за Праведник на света. В знак на благодарност тя всеки петък приготвяше чудесен сладкиш със сирене, чиято рецепта пазеше в тайна. След като се върнех от училище, аз веднага долавях уханието, което изпълваше кухнята, но предварително знаех, че не ми се полага нито едно парченце. След като опаковаше сладкиша, баба казваше: „Джеси, бягай да му го занесеш. Този човек е нашият Раул Валенберг!“. Отивах у семейство Дженсън, поднасях им сладкиша и както ми беше заръчано, обявявах: „Баба и дядо ви благодарят, че им спасихте живота“.
Тъй като ходех у тях всяка седмица, те започнаха да ме канят да остана за малко. Беки казваше, че сладкишът е огромен, а те са само двама, и въпреки протестите ми, отрязваше и ми поднасяше голямо парче, което изяждах в тяхната кухня с чаша мляко. Много харесвах и двамата: искрено се възхищавах от Ефрам, а у Беки откривах майчинската любов, която толкова ми липсваше, тъй като рядко виждах мама. Не след дълго Беки и Ефрам започнаха да ме канят на разходка през уикендите в Манхатън или да разглеждаме изложби. Това ми даваше възможност да прекарвам поне известно време далеч от баба и дядо. Всеки път когато чуех, че звънят на вратата и питат баба дали има нещо против да отида с тях, радостта ми нямаше граници.
Що се отнася до русото момиченце, което удря с юмрук разни чичковци по топките, то така и не беше открито. Ето как Джесика изчезна веднъж завинаги и вече не се налагаше да си слагам отвратителната перука. Понякога баба се объркваше и Джесика ненадейно изплуваше в съзнанието ѝ. По време на семейна вечеря, когато на масата имаше двайсетина души, тя, ни в клин, ни в ръкав, заявяваше:
– Джесика умря на паркинга пред един супермаркет.
Всички млъкваха. Сетне някой братовчед се осмеляваше да запита:
– Коя е Джесика?
– Вероятно някаква история от войната – обаждаше се друг.
Тогава всички изведнъж ставаха сериозни и в стаята се възцаряваше продължителна тишина, защото във фамилията не беше прието да се споменава за Одеса.
След случая с топките на Робърт дядо най-сетне реши, че наистина съм момче и дори храбро момче. За награда веднъж той ме заведе в задното помещение на една месарница кашер, където някакъв старец от Братислава даваше уроци по бокс. С магазина вече се занимаваше синът му, а той запълваше времето си, като учеше безплатно внуците на приятелите си да се бият с юмруци. Уроците всъщност се свеждаха до това да удряме късове разфасовано за продажба месо, докато той ни описваше с едва доловим акцент финала на шампионат по бокс в Чехословакия през 1931 година.