Така открих, че в Риго Парк живеят неколцина старци, които, под претекст че искат да бъдат заедно с внуците си, всеки следобед се измъкваха от семейното огнище и идваха в месарницата. Те сядаха на пластмасовите столове и без да свалят палтата си, пиеха горещо кафе без захар, а през това време сюрия подплашени деца биеха с юмруци увисналите от тавана късове месо. Когато останехме без сили, сядахме на пода и слушахме историите, които разказваше старецът от Братислава.
В продължение на месеци всеки следобед, при пълна тайна, аз ходех да тренирам бокс в месарницата. Постепенно за мен започна да се говори, че имам дарба на боксьор, и това накара шайката дядовци редовно да идват и да ме гледат в студеното помещение, като използваха случая да отворят някоя и друга доставена от Изток консерва пастет, който мажеха върху филии черен хляб. Чувах ги как ме насърчават: „Давай момче!“, „Удряй още по-силно!“. Дядо щеше да се пръсне от гордост и час по час повтаряше: „Това е моят внук“.
Бях получил заръка от дядо да не казвам нищо на мама за нашите нови занимания и знаех, че има право. Беше ме накарал да заменя русата перука с чисто нов спортен екип, който криех у тях, а баба всяка вечер го переше, за да бъде готов за следващия ден.
В продължение на месеци мама не научи нищо. До един априлски следобед, когато, след поредица хранителни отравяния, градските санитарни власти и полицията нахлуха в потъналата в мръсотия месарница. Спомням си как инспекторите влязоха в задното помещение и не повярваха на очите си, когато видяха група хлапета в боксьорски екипи, а до тях шайка старци, които пушеха и кашляха сред вонята на пот и на фасове.
– И вие продавате това месо, след като хлапетата са удряли по него? – запита недоверчиво един от полицаите.
– Разбира се! – отвърна невъзмутимо старецът от Братислава. – Така става по-крехко и лесносмилаемо. Имайте предвид, че преди това те си мият ръцете.
– Не е вярно – проплака едно от момченцата, – не си мием ръцете!
– Ти нямаш повече място в клуба по бокс – кресна му старецът от Братислава.
– Това боксов клуб ли е, или месарница? – учуди се друг полицай, който все още не можеше да асимилира видяното.
– По малко от двете – отвърна старецът от Братислава.
– Тук дори не е включена хладилната инсталация – възмути се инспекторът от санитарния контрол, който си водеше бележки.
– Навън бездруго е студено и държим прозорците отворени – беше отговорът.
Полицията се обади на мама. Тя обаче не можеше да напусне работното си място и затова се свърза със съседа Ефрам, който веднага дойде и ме прибра у тях.
– Ще остана с теб, докато дойде майка ти – каза ми той.
– Ти какъв полицай си? – запитах го аз.
– Инспектор съм в Криминалния отдел.
– Значи си важен инспектор?
– Да. Капитан съм.
Бях силно впечатлен. Сетне споделих с него тревогата си:
– Надявам се дядо да си няма неприятности с полицията.
– С полицията не – успокои ме той и се усмихна. – Но виж, с майка ти…
Предчувствието на Ефрам се оказа вярно. Мама дни наред се кара на дядо по телефона: „Тате, ти си се побъркал!“. Повтаряше му, че съм можел да се нараня, да получа отравяне или да ми се случи какво ли още не. Аз обаче бях страшно доволен: дядо, нека бъде светла паметта му, ми посочи пътя в живота. И не само що се отнася до бокса, защото благодарение на него, като по чудо, в живота ми се появи Наташа.
Това стана по-късно, когато бях навършил седемнайсет години. По онова време бях превърнал сутерена в дома на дядо и баба във физкултурен салон, пълен с гири, а от тавана висеше натъпкан с пясък боксов чувал. Тренирах там всеки ден. Веднъж баба ми каза: „Да махаш онези лайна от сутерена. Помещението ни трябва“. Когато я попитах за причините, тя ми обясни, че като добри хора щели да приютят някаква далечна братовчедка от Канада. Добри хора, друг път! Сигурно щяха да ѝ искат наем. Като компенсация ми предложиха да се преместя в гаража, където можех да продължа тренировките сред миризмата на масло и прахоляк. Дни наред проклинах тази дебела и воняща дърта братовчедка, като си я представях с космясала брадичка, гъсти вежди, жълти зъби, лош дъх в устата и облечена в дрипи от съветско време. На всичко отгоре в деня на нейното пристигане трябваше да отида да я посрещна на гара „Джамайка“ в Куинс, където спираше влакът от Торонто.