Дядо ме накара да взема със себе си табела с нейното име, написана на кирилица.
– Не съм ѝ личен шофьор! – възмущавах се аз. – Остава да ме накараш да си сложа и фуражка!
– Без табела никога няма да я откриеш!
Тръгнах ядосан, като все пак взех табелата, но се зарекох да не прибягвам до нея.
Когато влязох в претъпканата с пътници чакалня на гара „Джамайка“ и заговорих няколко залутали се в блъсканицата старици, никоя от които не се оказа отвратителната братовчедка, се видях принуден да вдигна нелепото парче картон.
Спомням си мига, в който я видях. Двайсетина годишно момиче със засмени очи, разкошни къдрици и блестящи зъби застана пред мен и погледна табелата.
– Обърнал си надписа наопаки – каза ми тя.
– Теб пък какво ти влиза в работата? Да не би да си полицайка, която следи за табелите?
– Не говориш ли руски?
– Не – отвърнах аз, като все пак обърнах табелата.
– Красавчик – подхвърли ми закачливо момичето.
– Какво каза? – запитах я сърдито аз.
– Аз съм Наташа – усмихна се тя. – Името ми е написано на твоята табела.
Така в моя живот се появи Наташа.
* * *
В деня, когато Наташа пристигна у дядо и баба, нашето битие коренно се преобрази. Онази, която си бях представял като отвратителна дъртачка, се оказа прелестна и очарователна девойка, пристигнала да изучава готварско изкуство в Ню Йорк.
Покрай нея навиците ни бързо се промениха. Тя окупира всекидневната, където никой не влизаше, и след лекциите се настаняваше там да учи. Сгушваше се на канапето с чаша чай и запалваше ароматни свещи, които изпълваха въздуха с вълшебно ухание. Стаята, която дотогава изглеждаше унила, се превърна в желано място за всички ни. Когато се върнех от училище, заварвах там Наташа, забила нос в папките със записки, а срещу нея, настанили се във фотьойлите, баба и дядо пиеха чай и с благоговение я съзерцаваха.
Когато не беше във всекидневната, тя готвеше. Нямаше значение дали е ден, или нощ. Къщата се изпълваше с напълно непознати за мен миризми. В кухнята непрекъснато се приготвяха някакви ястия, а хладилникът пращеше от продукти. Когато Наташа готвеше, баба и дядо сядаха на малката маса, лапаха от пълните чинии, които тя поставяше пред тях, без да снемат от нея пълни с възхита погледи.
Помещението в сутерена, който стана нейна стая, тя превърна в малък дворец, обзаведен в топли цветове, където постоянно димеше тамян. Прекарваше там уикендите, поглъщайки цели планини от книги. Често слизах пред нейната врата, любопитен да разбера какво се случва отвъд, но все не смеех да почукам. Накрая баба ме виждаше да се мотая из къщи и ми се скарваше: „Престани да безделничиш – казваше ми тя и пъхваше в ръцете ми поднос с димящ самовар и току-що извадени от фурната бисквити. – Прояви малко любезност и занеси това на нашата гостенка!“.
Бързах да сляза долу с ценния товар, а през това време баба ме гледаше усмихната и разнежена, защото не забелязвах, че е поставила върху подноса две чаши.
Почуквах на вратата и когато Наташа ме канеше да вляза, сърцето ми се разтуптяваше.
– Баба ти е приготвила чай – казвах плахо през едва открехнатата врата.
– Благодаря, Красавчик – усмихваше ми се тя.
Най-често я заварвах на леглото, зачетена в някоя книга. След като положех внимателно подноса на ниската масичка пред канапето, най-често заставах прав и порядъчно скован.
– Ще си вървиш ли, или ще останеш? – питаше ме тя.
Сърцето ми сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.
– Ще остана.
Сядах до нея. Тя наливаше чай в двете чаши, сетне си свиваше джойнт, а аз гледах захласнато как пръстите ѝ с червен лак на ноктите ловко въртят цигарената хартия, която сетне тя близваше с върха на езика, за да я залепи.
Красотата ѝ ме заслепяваше, нежността ѝ ме разтапяше, интелигентността ѝ ме покоряваше. Нямаше тема, по която тя да не може да говори, нямаше книга, която да не е чела. Знаеше всичко за всичко. А най-голямото ми щастие беше, че противно на онова, което разправяха дядо и баба, тя не ми беше истинска братовчедка или в най-лошия случай, за да се стигне до роднинската ни връзка, човек би трябвало да се върне поне един век назад във времето.
Седмица след седмица, месец след месец присъствието на Наташа породи небивало преди оживление в къщата. Тя играеше шах с дядо, водеше с него безкрайни разговори за политика и се превърна в талисман за старците, отдавна прокудени от месарницата и намерили убежище в едно кафене на Куинс Булевард, с които разговаряше на руски. Ходеше да пазарува заедно с баба, помагаше ѝ в къщната работа. Двете готвеха заедно и Наташа се прояви като необикновена готвачка.