У дома Наташа често говореше по телефона със свои братовчедки – истински, пръснати навсякъде по земното кълбо. Понякога ми казваше: „Ние сме като перушинки от прекрасно заоблено глухарче, които вятърът е издухал във всички посоки“. Постоянно висеше на телефона в нейната стая, във всекидневната или в кухнята, където апаратът имаше дълъг кабел. Бъбреше с часове в слушалката на всякакви езици и по всяко време на деня и нощта поради часовата разлика. Имаше братовчедка в Париж, в Цюрих, в Тел Авив, в Буенос Айрес. Говореше ту на английски, ту на иврит или на немски, но преобладаваше руският.
Вероятно разговорите струваха астрономически суми, но дядо не казваше нищо. Напротив. Често, без тя да знае, вдигаше слушалката в съседната стая и увлечено подслушваше разговора. Аз сядах до него, а той тихичко ми превеждаше. Така разбрах, че тя често говори на братовчедките си за мен, казваше им, че съм красив и чудесен и имам блестящи очи. Веднъж дядо я чу да ме нарича Красавчик и ми обясни, че това означавало хубаво момче.
Сетне настъпи Хелоуин.
Вечерта, когато първата група деца позвъни на вратата за бонбони, баба се завтече към вратата с кофата студена вода в ръце, но Наташа ѝ извика:
– Бабо, какво правиш?
– Нищо – смотолеви баба, замръзна на място и побърза да занесе кофата обратно в кухнята.
Наташа беше приготвила няколко купи с разноцветни бонбони, връчи по една на баба и на дядо, а след това ги изпрати да отворят вратата. Децата нададоха радостни викове, гребнаха пълни шепи от бонбоните и изчезнаха в нощта. Баба и дядо послушно извикаха след тях: „Честит Хелоуин, деца!“.
В Риго Парк Наташа се появи като същинско торнадо от положителна и творческа енергия. Когато не беше на лекции или заета с готвене, правеше снимки на квартала или посещаваше общинската библиотека. Всеки път оставяше бележка, за да знаят баба и дядо с какво се занимава в момента. Понякога оставяше бележка просто така, за поздрав.
Един ден, на връщане от гимназията баба ме посрещна на вратата, посочи ме заплашително с пръст и запита:
– Джесика, къде беше?
Когато беше сърдита, понякога ме наричаше Джесика.
– На училище, бабо – отвърнах. – Както всеки ден.
– Не си оставил бележка!
– Че защо да оставям?
– Наташа винаги оставя бележка.
– Та нали вие знаете, че през седмицата съм на училище? Къде искате да бъда?
– Банда тъпаци! – обади се дядо, който се зададе откъм кухнята, носейки буркан кисели краставички.
– Лайняна работа! – отвърна му баба.
Една от важните промени, настъпили след пристигането на Наташа, бе, че двамата бяха престанали да ругаят, поне в нейно присъствие. Дядо беше спрял също така да пуши след ядене отвратителните цигари, които сам си свиваше, освен това открих, че двамата с баба могат да се държат съвсем прилично на масата и да водят интересни разговори. За пръв път видях дядо да носи нови ризи. („Наташа ми ги купи. Каза, че моите били скъсани.“) Дори видях баба с шноли в косите. („Наташа ми направи прическата. Каза ми, че съм красива.“)
Що се отнася до мен, Наташа ми откри неща, които преди изобщо не познавах: книгите, изкуството. Отвори ми очите за света. Когато излизахме заедно, неизменно стигахме до книжарници, музеи, галерии. В неделя често вземахме метрото до Манхатън: посещавахме музея „Метрополитън“, Музея на модерното изкуство, Музея за естествена история, музея „Уитни“. Или пък ходехме на кино в полупразни, запуснати салони и гледахме филми на неразбираеми езици. На мен обаче никак не ми пукаше: изобщо не обръщах внимание какво става на екрана, защото гледах нея. Изпивах с очи тази малка жена, съвършено ексцентрична, съвършено магнетична, съвършено еротична. Тя се вживяваше във филмите, сърдеше се на актьорите, плачеше, гневеше се и пак плачеше. След прожекцията ми казваше: „Беше прекрасно, нали?“, а аз отвръщах, че нищо не съм разбрал. Тя се засмиваше и обещаваше да ми обясни всичко. Водеше ме в най-близкото кафене, твърдо решена, че не бива да ме остави в неведение, и ми разказваше филма от самото начало. Общо взето, не я слушах. Само следях движението на устните ѝ. Бях напълно омаян от нея.
След това тръгвахме по книжарниците – това бе период на разцвет за нюйоркските книжарници – и Наташа купуваше цял куп книги, които отнасяхме в нейната стая у дядо и баба. Караше ме да чета, излягаше се до мен, свиваше джойнт и пушеше спокойно.
През една декемврийска вечер, когато Наташа бе облегнала глава на гърдите ми, а аз трябваше да чета някакво есе върху историята на Русия, тъй като съвсем непредпазливо я бях запитал за отделянето на бившите съветски републики, по едно време тя опипа коремните ми мускули.