– Как е възможно да имаш толкова кораво тяло? – запита ме и се надигна.
– Не зная – отвърнах аз. – Обичам спорта.
Тя си дръпна здравата от джойнта, след което смачка угарката в пепелника.
– Вдигни си тениската! – нареди ми тя. – Искам да те видя както трябва.
Подчиних се, без да се замислям. Чувствах как сърцето ми пулсира в гърлото. Застанах пред нея гол до кръста, тя огледа изваяното ми тяло, постави длан върху гръдните ми мускули и плъзна пръсти по кожата.
– Струва ми се, че никога не съм виждала по-красив от теб младеж – заключи Наташа.
– Аз? Красив ли съм?
Тя избухна в смях.
– Разбира се, глупчо!
– Не смятам, че съм кой знае колко красив – осмелих се да възразя.
Тя ме дари с разкошната си усмивка и с онази фраза, която до ден днешен се е запечатала в паметта ми:
– Красивите никога не се смятат за красиви, Джеси.
Сетне отново ме погледна с усмивка. Стоях пред нея очарован, скован от нерешителност. Все пак, с опънати докрай нерви, се осмелих да наруша мълчанието и смотолевих:
– Имаш ли си приятел?
Тя сви дяволито вежди и отвърна:
– Смятах, че ти си моят приятел…
Приближи лице до моето и леко докосна с устни моите устни, сетне ме целуна така, както никога преди не бях се целувал. Езикът ѝ се уви около моя тъй еротично, че изпаднах в непознато до този момент състояние.
Това бе началото на нашата история. След онази вечер, през последвалите години предстоеше да станем неразделни.
Наташа се превърна в център на моя живот, център на мислите, на вниманието ми, на грижите ми и на абсолютната ми любов. При нея беше същото по отношение на мен. Щях да обичам и да бъда обичан, както на малцина се е случвало. Когато на кино, в метрото, в театъра, в библиотеката, на масата у баба и дядо бях до нея, се чувствах в рая. Нощите се превърнаха в наше царство.
Редом с учението, за да изкара малко пари, Наташа започна работа като сервитьорка в ресторант „Кац“, който баба и дядо обичаха да посещават. Там тя се запозна с момиче на нейната възраст, също сервитьорка, на име Дарла.
Самият аз, след гимназията, благодарение на отличния си успех, бях приет в Нюйоркския университет. Харесваше ми да уча и дълго време имах намерение да стана преподавател или адвокат. Ала едва на студентската скамейка осъзнах истински смисъла на фразата, която баба и дядо често повтаряха: „Трябва да станеш значима личност.“ Какво означаваше значим? Единственият, за когото се сещах, беше съседът Ефрам Дженсън, гордият капитан от полицията. Борецът срещу злото. Защитникът на доброто. Никой друг не се радваше на такова уважение и почит от страна на баба и дядо. Исках да стана полицай. Като него.
След четири години следване и с диплом в джоба бях приет в академията на щатската полиция. Завърших пръв от випуска, доказах се на терен и скоро бях повишен в инспектор в регионалния център на щатската полиция, където ми предстоеше да градя кариера. Спомням си първия ден там, когато се озовах в кабинета на майор Маккена, седнал до млад мъж, малко по-възрастен от мен.
– Инспектор Джеси Розенбърг, първенец на випуска, ти да не смяташ, че ще ме впечатлиш с препоръки? – викна ми Маккена.
– Съвсем не, господин майор – отвърнах аз.
Тогава той се обърна към другия мъж.
– Ами ти, Дерек Скот, най-младият сержант в историята на щатската полиция, нали нямаш намерение да ме шашнеш?
– Не, господин майор.
Маккена ни огледа от глава до пети.
– Знаете ли какво разправят за вас в щаба? Казват, че сте били асове. Затова ще ви събера двамата да видя дали ще пуснете искри.
Кимнахме едновременно.
– Добре – каза Маккена. – Ще ви намерим два кабинета един срещу друг и ще ви възлагаме да разследвате случаи на бабки, които са изгубили своите котки. Ще видим как ще се справите.
Наташа и Дарла, които си бяха станали много близки след запознанството си в „Кац“, все не можеха да напреднат. След няколко неуспешни опита двете започнаха работа в „Блу Лагун“ като помощник-готвачки, но собственикът не след дълго ги изпрати в салона, под предлог че липсвал персонал.
– Трябва да се махнете оттам – казах една вечер на Наташа. – Той няма право да постъпва така с вас.
– Е, нали ни плаща добре – отвърна ми тя. – Парите ми стигат за разходите и дори мога да отделям по нещо настрана. Между другото, двете с Дарла имаме идея: ще открием наш ресторант.
– Гениално! – възкликнах. – Ще имате страхотен успех! Какъв ресторант по-точно? Намерихте ли помещение?
Наташа избухна в смях.
– Не се увличай, Джеси. Още не сме стигнали дотам. Трябва да спестим достатъчно пари. Да разработим проекта. Но идеята си я бива, нали?