Двамата с Дерек се спогледахме, съзнавайки до каква степен навремето се бяхме разминали с истината.
– И какво направихте после? – запита Дерек.
– Пфу! Настана същински бардак! – въздъхна Кърк Харви. – Накратко: Шарлот Браун бе забелязана да кара камионетката на Тед Тененбаум по време на убийствата, но според щатската полиция официалният извършител бе Тед Тененбаум, а аз бях сигурен, че е налице заблуждение по отношение на основната цел на убиеца. На всичко отгоре не можех да споделя с никого: откакто ги бях излъгал, че баща ми е болен от рак, колегите ми от градската полиция отказваха да разговарят с мен, а двамата щатски полицаи, разследващи случая – тоест вие, – се оказаха неоткриваеми. Бардакът наистина беше пълен. Опитах се да продължа сам, като се заех да проуча други наскоро извършени убийства в района, но такива нямаше. Единствената съмнителна смърт бе на някакъв тип, претърпял злополука с мотоциклет на прав участък, недалеч от Бриджпорт. Реших, че си струва да проверя как стоят нещата. Свързах се с пътната полиция и от полицая, съставил протокола за произшествието, научих, че някакъв агент от ATF му е задавал въпроси. Обадих се на въпросния агент и той ми каза, че загиналият е местен главатар от престъпния свят и че според него някой му е помогнал да умре. Това ме притесни и реших да не си пъхам носа в делата на мафията. Опитах да разговарям с един колега, Луис Ирбън, но той така и не дойде на уговорената среща. Бях останал съвсем сам в решаването на случай, за който не ми стигаха силите. Ето защо реших да се махна.
– Изплашили сте се от онова, което сте били напът да откриете?
– Не, защото бях съвсем сам! Съвсем сам, разбирате ли? Не можех да издържам повече тази самота. Казах си, че хората ще се разтревожат от изчезването ми. Ще искат да научат защо ненадейно съм подал оставка от полицията. Знаете ли къде прекарах първите две седмици след моето „изчезване“? Бях си у дома! На моя адрес. Очаквах някой да дойде и да позвъни на вратата, за да разбере как съм. Никой не дойде. Дори съседите. Ни-кой. Не излизах от къщи, не ходех да пазарувам, не прекрачвах прага. Никой не се обади дори по телефона. Единствено баща ми дойде да ми донесе някои покупки. Седя няколко часа до мен на канапето във всекидневната. Двамата мълчахме. Накрая той ме запита: „Какво чакаме?“. Отвърнах му: „Чакам някого, но не зная точно кого“. Накрая реших да се махна и да се установя в другия край на страната, където да започна живота си отначало. Казах си, че това е удобен случай да посветя изцяло времето си на моята театрална пиеса. Какъв по-добър сюжет от този случай, който за мен си остана неразкрит? Една нощ, малко преди да замина окончателно, се промъкнах тайно в управлението, закъдето все още имах ключове, и прибрах досието за четворното убийство.
– А защо оставихте на негово място бележка: Тук започва „Черната нощ“? – запита Ана.
– Защото си отивах с намерението един ден да се завърна в Орфия, след като съм решил случая, и да оглася истината. Да разкажа всичко под формата на театрална пиеса, която да пожъне небивал успех. Напусках Орфия като последния несретник, но бях решен да се завърна като герой и да представя „Черната нощ“.
– Защо избрахте същото заглавие? – отново запита Ана.
– Защото чрез него исках да покажа среден пръст на всички, които ме бяха унижили. В оригиналния си вид „Черната нощ“ вече не съществуваше: колегите унищожиха черновите и ръкописите, които грижливо съхранявах в управлението, като отмъщение за болестта на баща ми, а единственият оцелял екземпляр, който бях оставил в книжарницата, се намираше в ръцете на кмета Гордън.
– Откъде знаехте това? – запитах аз.
– Научих го от същата Меган Падалин, която работеше в книжарницата. Тя ми предложи да депозирам екземпляр в отдела за местни автори. Понякога тук идваха холивудски знаменитости и кой знае, възможно беше някой от тях да я прочете и оцени. Ала ето че в средата на юли 1994 година, след гадната постъпка на колегите, когато се опитах да прибера моята пиеса от книжарницата, Меган ми съобщи, че тя е била купена от кмета Гордън. Ето защо отидох при него да си я поискам, но той ми заяви, че тя вече не била у него. Помислих си, че просто иска да ми навреди: беше прочел текста и твърдеше, че не става за нищо! Дори го скъса пред очите ми! Защо ще купува друг екземпляр, освен с цел да ми стори зло? Ето защо, на тръгване от Орфия, желанието ми бе да докажа, че нищо не може да ми попречи да се занимавам с изкуство. Можете да горите, да освирквате, да забранявате, да цензурирате, но изкуството остава. Смятахте, че можете да ме унищожите? Ето ме, по-силен от всякога. Ето какво съм сътворил. Възложих на баща ми продажбата на къщата, а аз се установих в Калифорния. С парите от продажбата можех да преживявам известно време. Отново се заех с досието от разследването, но се оказах в задънена улица: въртях се в кръг. И колкото по-трудно напредвах, толкова по-обсебен се чувствах от този случай.