– Значи, се занимавате с това вече двайсет години? – зачуди се Дерек.
– Да.
– И какви са заключенията ви?
– Нямам такива. От една страна – злополуката с мотоциклета, от друга – Меган. Това е всичко, с което разполагах.
– Смятате ли, че Меган е била убита, защото се е интересувала от произшествието, на което е станал жертва Джеремая Фолд?
– Нямам представа. Затова измислих пиесата. Смятах, че първата сцена си я бива. А в действителност има ли някаква връзка между Меган и злополуката?
– Тъкмо това е въпросът – отвърнах аз. – И ние като вас сме убедени, че е налице връзка между смъртта на Меган и смъртта на Джеремая Фолд, но не можем да открием нищо общо между двамата.
– Ето, виждате ли – въздъхна Кърк, – има все пак нещо странно.
Човекът, който седеше пред нас, нямаше нищо общо с откачения и непоносим режисьор от последните две седмици. Защо беше влязъл в подобна роля? За какво му е била тази нескопосана пиеса? И всички екстравагантни изпълнения? Когато му зададох въпроса, той ми отвърна, сякаш отговорът се разбираше от само себе си:
– За да съществувам, Розенбърг! За да съществувам! За да привлека вниманието! За да обърнат най-сетне погледи към мен! Казах си, че никога не ще мога да разреша този случай. Намирах се в безизходица. Живеех в каравана, сам, без семейство, без приятели. Впечатлявах единствено неуспелите актьори, като им обещавах слава, която никога нямаше да ги споходи. Какво щеше да стане с мен? Когато Стефани Мейлър дойде през юни в Лос Анджелис, се изпълних с надежда, че ще мога да завърша пиесата. Разказах ѝ всичко, което знам, с мисълта, че тя ще направи същото.
– Стефани знаеше ли, че целта е била Меган Падалин?
– Да. Научи го от мен.
– А самата тя какво знаеше?
– Нямам представа. Когато разбра, че не ми е известна самоличността на извършителя, веднага поиска да си тръгне. Каза ми: „Нямам време за губене“. Помолих я поне да сподели с мен информацията, с която разполага, но тя отказа. Дори се спречкахме в „Белуга Бар“. Опитах се да я задържа и съдържанието на чантата ѝ се изсипа на пода. Документите, свързани с разследването, запалката, ключодържателят със смешна жълта топка. Помогнах ѝ да ги събере, като използвах случая да хвърля око на нейните бележки, но така и не успях. Сетне пристигна ти, любезният във всяко отношение капитан Розенбърг. Отначало нямах никакво намерение да споделям с теб каквото и да било: не исках да бъда измамен за втори път. После си казах, че това може би е последният ми шанс да се завърна в Орфия и да представя пиесата при откриването на фестивала.
– Без да разполагаш с каквато и да било пиеса?
– Нужна ми беше само четвърт час слава. Останалото нямаше значение. И я получих. Цели две седмици се говори само за мен. Бях център на вниманието, вестниците пишеха за мен, ръководех актьорите и правех с тях каквото си искам. Накарах да излезе на сцената по слипове и да крещи на латински великия критик Островски, който през 1994 година оплю моето изпълнение. Направих същото и с онази отрепка Гъливър, който така ме унижи през същата година. Появи се полугол, прегърнал препарирана росомаха. Отмъстих си и си спечелих уважение. Почувствах, че съм жив.
– Обяснете ми, Кърк, защо нататък, до края на пиесата имаше само бели страници?
– Това изобщо не ме тревожеше. Предполагах, че ще откриете извършителя още преди премиерата. Разчитах на вас. Щях просто да обявя самоличността му и да се оплача, че вие сте развалили ефекта от представлението.
– Само че ние не успяхме да го открием.
– Бях предвидил Дакота да направи пауза и да повторя Мъртвешкия танц. Намерението ми беше да подложа на унижение Островски и Гъливър в продължение на часове. Би се получила пиеса без край, която да трае до среднощ. Готов бях на всичко.