– След като всички са убити в къщата, кой е там? – посочи той с пръст тялото.
– Млада жена на име Меган Падалин – отвърнах му аз. – Излязла е на джогинг. Вероятно се е сблъскала с убиеца, когато той е напускал къщата, и затова на свой ред е била убита.
– Това не е възможно! – възкликна заместник-кметът и скри лице в разтрепераните си ръце. – Какъв кошмар!
В този момент към нас се присъедини заместник-началникът Рон Гъливър и се обърна към Браун:
– Пресата ще ни засипе с въпроси. Трябва някой да направи изявление.
– Аз… не зная дали бих могъл – промълви едва чуто Алън, блед като платно.
– Алън, налага се – подкани го началник Харви. – От тук нататък вие сте кмет на този град.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Събота, 28 юни 2014 г.
28 дни преди премиерата
Часът беше осем сутринта. Докато Орфия бавно се пробуждаше, на задръстената от пожарни коли „Бентъм Роуд“ кипеше трескава дейност. Сградата, в която живееше Стефани, се бе превърнала в купчина димящи развалини. Нейният апартамент бе изцяло погълнат от пламъците.
Двамата с Ана стояхме на тротоара и наблюдавахме как пожарникарите навиват шланговете и прибират техниката. След малко при нас дойде началникът на пожарната команда.
– Няма никакво съмнение, че пожарът е умишлен – каза той. – За щастие, няма пострадали. Вътре е бил само наемателят от първия етаж, който е успял да излезе навреме. Именно той ни се обади. Бихте ли ме последвали? Искам да ви покажа нещо.
Той ни отведе във вътрешността на сградата и пое нагоре по стълбите към втория етаж. въздухът беше пропит с лютив дим. Качихме се горе и видяхме, че вратата на апартамента на Стефани зее широко отворена. Изглеждаше съвършено непокътната. Бравата също.
– Как сте успели да влезете, без да разбиете ключалката? – запита Ана.
– Тъкмо това исках да ви покажа – отвърна началникът на пожарната. – Когато пристигнахме, вратата беше широко отворена, каквато я виждате в момента.
– Значи, подпалвачът е имал ключ – казах аз.
Ана ме погледна съсредоточено:
– Джеси, смятам, че онзи, когото си изненадал в четвъртък, е дошъл да довърши работата си.
Пристъпих напред и надзърнах във вътрешността на апартамента, където вече нямаше нищо. Мебелите, стените, книгите – всичко беше овъглено. Явно целта на подпалвача е била да нанесе максимум щети.
Брад Мелшоу, наемателят от първия етаж, седеше на стъпалата на отсрещната къща, увит в одеало, с чаша кафе в ръка, и гледаше към почернялата фасада на сградата, която доскоро беше негов дом. Той започна с това, че смяната му в „Кафе Атена“ приключила в 23 и 30.
– Прибрах се направо вкъщи и не забелязах нищо необичайно. Полегнах, гледах малко телевизия и съм заспал на дивана, както често ми се случва. Към три след полунощ се стреснах и се събудих. Апартаментът беше пълен с дим. Веднага разбрах, че пушекът идва откъм стълбището, и когато отворих вратата, видях, че горният етаж гори. Веднага излязох на улицата и по мобилния се обадих на спешния телефон. Явно Стефани не си е била у дома. Тя май си има проблеми?
– Кой ви каза?
– Всички говорят. Градът е малък, сами разбирате.
– Добре ли познавате Стефани?
– Не. Просто като съседи, които се засичат от време на време. Пък и разпределението на времето ни е съвсем различно. Нанесе се тук през септември миналата година. Симпатично момиче.
– Споменавала ли ви е, че смята да пътува? Че има намерение да отсъства?
– Не. Вече ви казах, не бяхме толкова близки, че да споделя с мен подобни неща.
– Би могла да ви помоли да поливате цветята или да прибирате пощата ѝ?
– Никога не е искала от мен такива услуги.
Внезапно Брад Мелшоу присви очи и възкликна:
– Я почакайте! Как можах да забравя? Миналата вечер тя се кара с един полицай.
– Кога по-точно?
– В събота вечерта.
– Какво всъщност се случи?
– Прибирах се от ресторанта пеша. Беше към полунощ. Отпред имаше полицейска кола и Стефани разговаряше с шофьора. Чух я да казва: „Не можеш да постъпиш така, имам нужда от помощта ти“. А той отвърна: „Не искам повече да чувам за теб. Ако още веднъж ме потърсиш, ще подам жалба“. След това потегли и си замина. За момент тя остана на тротоара. Изглеждаше напълно объркана. Изчаках зад ъгъла, откъдето я наблюдавах, докато се прибере. Не исках да я поставям в неудобно положение.
– Каква беше полицейската кола? – запита Ана. – На полицията в Орфия или от друг град? Може би на щатската или на пътната полиция?
– Не мога да ви кажа. Тогава не обърнах внимание. Пък и беше тъмно.