– Не – отвърна майорът. – Не е необходимо, след като е извън подозрение. Достатъчно работа си имаме със заподозрените.
– Какво да правим с останалите членове на трупата? – запитах го. – Държим ги тук вече дванайсет часа.
– Ако не разполагате с никакви улики срещу тях, можете да ги освободите. Нямаме избор. Напомнете им все пак да не напускат щата Ню Йорк.
– Имате ли новини за Дакота, господин майор? – обади се Ана.
– Операцията е приключила. Хирурзите са извадили от тялото ѝ два куршума и са направили опит да стабилизират засегнатите органи. За съжаление, е загубила много кръв и сега е в състояние на изкуствена кома. Лекарите се боят дали ще оживее до сутринта.
– Можете ли да изискате анализ на куршумите? – намесих се аз.
– Ще го направя, щом искате. Защо?
– Питам се дали не са изстреляни от полицейско оръжие?
Настъпи продължително мълчание. Сетне майорът се надигна от стола и закри съвещанието.
– Вървете да отдъхнете – каза той. – Приличате на извадени от гроба.
Когато Ана се прибра, я очакваше неприятна изненада. На стъпалата пред входа седеше бившият ѝ съпруг.
– Марк? Какво правиш тук?
– Всички сме ужасно притеснени. По телевизията непрекъснато говорят за престрелката в Големия театър. Ти не отговаряше нито на повикванията, нито на есемесите.
– Само ти ми липсваше. Благодаря, добре съм. Можеш да си вървиш.
– Когато разбрах какво се е случило тук, си спомних за бижутерията „Сабар“.
– О, моля те, не започвай отново!
– Майка ти ми каза същото!
– Би трябвало да се ожениш за нея. Изглежда, двамата чудесно се разбирате.
Марк не стана, в знак, че няма намерение да си ходи. Останала без сили, Ана приседна до него.
– Мислех си, че дойде в Орфия, за да намериш щастието в градче, където нищо не се случва – каза той.
– Вярно – отвърна Ана.
Марк изглеждаше огорчен.
– Човек би казал, че навремето се включи в онзи екип на нюйоркската полиция само за да ми направиш напук.
– Марк, престани да се правиш на жертва. Трябва ли да ти напомням, че когато се запознахме, вече работех в полицията?
– Вярно – съгласи се Марк. – Дори бих казал, че това беше едно от нещата, които харесвах у теб. Само че опитвала ли си се поне за момент да се поставиш на моето място? Срещам една необикновена жена: блестяща, красива като зората, забавна. Дори имам щастието да стана неин съпруг. Ала ето че тази възхитителна жена започва всяка сутрин да навлича бронежилетка, за да отиде на работа. А когато излиза с автоматичен пистолет в кобура, аз се питам дали ще се завърне жива. При всяка сирена, при всеки сигнал за тревога, всеки път когато по телевизията съобщят за престрелка или за извънредна ситуация, гадая дали тя не е на място. Когато се позвъни на вратата, все се надявам, че някой идва да помоли за малко сол? Дали пък тя не е забравила ключовете си? Или е някой полицейски служител в униформа, който е дошъл да ми съобщи, че жена ми е загинала при изпълнение на служебните си задължения? Колко се притеснявам, когато се забави вечер! Колко се тревожа, когато не отговаря, след като съм ѝ изпратил няколко съобщения! А неопределеното работно време, заради което тя си ляга, когато аз ставам от сън, и обръща живота ми наопаки! Ами нощните обаждания, след които тя излиза! Ами извънредните часове! Ами уикендите, когато е заета! Ето, такъв беше животът ми с теб, Ана.
– Марк, престани!
Той обаче нямаше намерение да млъкне.
– Искам да те питам, Ана. Преди да ме напуснеш, постави ли се поне за малко на мое място? Опита ли се да разбереш какво съм преживял? Когато трябваше да се срещнем след работа в ресторанта, но госпожата в последния момент е получила спешно обаждане, а аз чакам часове наред и накрая се прибирам, без да съм вечерял. Колко пъти си ми казвала „Идвам веднага“, а в края на краищата изобщо не се появяваш, защото са те задържали заради разследване. За бога, как не можа нито веднъж по изключение да помолиш да те замести някой измежду хилядите ти колеги от гадната нюйоркска полиция? Защото, докато нейна милост Ана спасяваше всичките осем милиона жители на този град, аз се чувствах като осем милиона и първият, за когото тя изобщо не се сеща! Полицията ме лиши от съпруга!
– Не, Марк – възрази Ана, – ти сам ме загуби. Ти не съумя да ме задържиш!
– Дай ми още един шанс, моля те.