Ана се поколеба за момент, преди да отговори:
– Запознах се с един човек. Много приятен мъж. Струва ми се, че съм влюбена. Съжалявам.
Настъпи ледено мълчание, през което Марк не снемаше поглед от нея. Изглеждаше съсипан. Накрая отбеляза с горчивина в гласа:
– Може би си права. Само не забравяй, че след случилото се в бижутерия „Сабар“ ти вече не беше същата. А това можеше да бъде избягнато! Онази вечер те молих да не отиваш! Молих те да не отговаряш на проклетия телефон. Спомняш ли си?
– Спомням си.
– Ако не беше отишла в онази бижутерия, ако поне веднъж ме беше послушала, днес все още щяхме да сме заедно.
АНА КЕНЪР
Вечерта на 21 септември 2012 година.
Вечерта, когато всичко пропадна.
Вечерта на обира в бижутерия „Сабар“.
Прекосих с пълна скорост Манхатън с колата без отличителни знаци до 57-а улица, където се намираше бижутерията. Кварталът беше напълно блокиран.
Моят началник ме повика в камиона, където се намираше командният пункт.
– Крадецът е сам – обясни ми той. – Освен това съвсем се е развилнял.
– Сам ли? – учудих се. – Рядко се случва.
– Да. Но е крайно изнервен. Изглежда, преди това е взел принудително със себе си бижутера и двете му дъщери на десет и дванайсет години от техния апартамент, който е в същата сграда. Отвел ги е в магазина, разчитайки, че там няма да бъдат открити до сутринта. Ала патрулна кола е минала по улицата, полицаите са се учудили, че вътре свети, и са обявили тревога. Явно са имали нюх.
– Значи е налице отвличане с трима заложници?
– Да – потвърди моят началник. – Самоличността на нападателя не ни е известна. Знаем само, че е мъж.
– Колко време продължава това? – запитах аз.
– Вече три часа. Ситуацията е на път да стане критична. Той иска да стоим настрани, така че нямаме визуален контакт, а парламентьорът, когото повикахме, засега не е постигнал нищо. Липсва връзка дори по телефона. Мислех си, че ти можеш да постигнеш някакъв напредък. Съжалявам, че прекъснах отпуска ти.
– Не се тревожете, шефе, нали такава ми е работата.
– Мъжът ти сигурно ще ме намрази.
– Е, ще му мине. Как според вас би трябвало да постъпя?
Изборът не беше голям: при липса на връзка по телефона, би трябвало да вляза в контакт с извършителя, като се приближа до бижутерията. Досега не бях имала подобен случай.
– Ана, зная, че ти е за първи път – каза шефът. – Ако смяташ, че няма да се справиш, ще те разбера.
– Ще се справя – уверих го аз.
– Ти ще си нашите очи. Всички ще са включени на твоята честота. По етажите на отсрещната сграда има снайперисти. Ако забележиш нещо, съобщи го, за да могат те при нужда да променят позицията си.
– Отлично – отвърнах и пристегнах бронежилетката.
Шефът ме караше да си сложа балистична каска, но аз отказах. Трудно бих установила контакт с каска на главата. Чувствах как от адреналина пулсът ми се ускорява. Страхувах се. Понечих да се обадя на Марк, но се отказах. Искаше ми се да чуя само гласа му, а не обидните му коментари.
Минах отвъд предупредителната лента и продължих напред сама по безлюдната улица, с мегафон в ръка. Не се чуваше никакъв шум. Спрях на десетина крачки от бижутерията и съобщих по високоговорителя за присъствието си.
След малко на вратата се показа мъж в черно кожено яке и качулка на главата, насочил револвер към едно от момичетата. То беше със завързани очи и лепенка на устата.
Поиска всички да се оттеглят и да го оставят да си отиде. Прикриваше се зад тялото на заложничката и непрекъснато се местеше, за да попречи на снайперистите. Чух в слушалката как шефът им даде разрешение да стрелят, но явно никой от тях не успя да го улови на мушка. Нападателят огледа набързо улицата и околностите, явно за да прецени шансовете си за бягство, след което изчезна обратно в магазина.
Нещо не беше наред, но първоначално това не ми направи впечатление. Защо изобщо се показа? Беше сам, защо ще поема риска да бъде застрелян, вместо да предяви исканията си по телефона?
Бяха минали двайсетина минути, когато неочаквано вратата на бижутерията отново се отвори и излезе същото момиче със завързани очи и запушена уста. Тя тръгна слепешком няколко крачки, опипвайки с крак пред себе си, а аз чувах стенанията ѝ. Исках да се приближа до нея, но в този момент в рамката на вратата се появи мъжът с коженото яке и качулката, държейки пистолет във всяка ръка.
Пуснах мегафона, извадих револвера и се прицелих в него.
– Хвърлете оръжията! – заповядах му аз.
Той все още се намираше в нишата на входа и беше извън зрителното поле на снайперистите.
– Ана, какво става? – запита ме началникът по радиостанцията.