– Кани се да излезе – отвърнах аз. – Ако имате видимост, застреляйте го.
Снайперистите съобщиха, че все още нямат видимост. Продължавах да държа оръжието си насочено към него, като се целех в областта на главата. Момичето се намираше на няколко метра от него. Не разбирах какво всъщност прави. Ненадейно той раздвижи ръце, без да изпуска пистолетите, и понечи да ги вдигне към мен. Натиснах спусъка. Куршумът го улучи в главата и той падна.
Изстрелът кънтеше в ушите ми. Зрителното ми поле се стесни. Радиостанцията запращя. Полицейските екипи се втурнаха напред. Постепенно идвах на себе си. Момичето незабавно беше отведено зад прикритието, а аз последвах тежковъоръжените полицаи с каски на главите и влязох в бижутерията. Намерихме другото момиче, завързано, с лепенка върху устата и очите, да лежи на пода, но здраво и читаво. Изведохме и нея, след което предприехме претърсване на помещенията, за да намерим бижутера. Открихме го в неговия кабинет, след като се наложи да разбием вратата. Беше проснат на земята, с ръце пристегнати с пластмасова скоба тип „свинска опашка“, също с лепенка върху устата и очите. Освободих го, но той продължи да се гърчи и да придържа лявата си ръка. Отначало помислих, че е ранен, но после разбрах, че има сърдечна криза. Незабавно повиках помощ и след няколко минути бижутерът беше откаран в болница, а през това време лекари се грижеха за двете му дъщери.
Пред бижутерията полицаи бяха надвесени над проснатото върху асфалта тяло. Присъединих се към тях. Ненадейно чух един от колегите ми да казва:
– Сънувам ли, или пистолетите са залепени със скоч към дланите му?
– Само че това са оръжия играчки – обади се друг.
Свалихме качулката и видяхме, че устата на убития е залепена със скоч.
– Това пък какво означава? – възкликнах аз.
Обзе ме страшно съмнение, извадих телефона и набрах името на бижутера в търсачката. Снимката, която се появи върху екрана, ме накара да изтръпна.
– Мамка му! – обади се друг колега, загледан в моя телефон. – Този тип дяволски прилича на бижутера.
– Ами че това е самият той! – изохках аз.
– Ако това е бижутерът, къде е нападателят? – запита ме един от полицаите.
Ето защо нападателят се бе осмелил да излезе на открито. Трябвало е да видя, че е с кожено яке и качулка. След това бе принудил бижутера Сабар да ги облече, залепил бе върху дланите му пистолетите играчки и го бе накарал да излезе, уж заплашвайки едно от момичетата. След това веднага се бе върнал в кабинета, заключил вратата, пристегнал ръцете си със скобата и залепил скоч върху устата и очите си, за да решим, че той е бижутерът. Така бе заминал за болницата с джобове, натъпкани с бижута.
Планът му се бе оказал безпогрешен: когато пристигнахме с пълна скорост в болницата и потърсихме изпадналия в сърдечна криза, се оказа, че той мистериозно е изчезнал от залата за прегледи. Двамата полицаи, които го бяха придружили, чакаха в коридора и безгрижно бъбреха, без да имат и най-малка представа какво се е случило.
Крадецът така и не бе открит, а не успяхме да установим и самоличността му. Аз бях застреляла невинен човек. Допуснала бях възможно най-сериозната грешка за член на специален екип: убила бях заложник.
Всички ме убеждаваха, че съм действала по правилата и че всеки друг на мое място би постъпил по същия начин. Въпреки това случилото се не излизаше от главата ми.
– Той не е можел да говори – повтаряше ми началникът, – не е можел и да направи знак, без да вдигне заплашително оръжията. Бил е напълно безпомощен и обречен.
– Мисля си, че в момента, когато се раздвижи, е искал да легне на земята, в знак, че се предава. Ако бях изчакала една секунда, преди да стрелям, вероятно е можел да успее и сега щеше да е жив.
– Ана, ако пред теб се намираше истинският нападател и ти беше изчакала една секунда, със сигурност щеше да получиш куршум в главата.
Особено зле ми действаше неразбирането и липсата на съчувствие от страна на Марк. Той не знаеше как да облекчи състоянието ми и непрекъснато ми натякваше: „Боже мой, Ана, ако онази вечер не беше излязла… Беше в отпуск! Можеше дори да не отговориш на обаждането! Но ти непрекъснато се престараваш…“. Струва ми се, че упрекваше самия себе си, задето не ме е задържал. Аз бях тъжна и объркана, а той се гневеше. Имах право на служебен отпуск, но не знаех как да го използвам. Стоях си у дома, изпълнена с мрачни мисли. Като гледаше колко съм потисната, Марк правеше опити да ме разведри, предлагаше ми да излезем на разходка, да направим заедно крос, да посетим някой музей. За съжаление, така и не успяваше да ме откъсне от разяждащите ме угризения. Докато пиехме капучино в кафенето на музея „Метрополитън“, който бяхме разгледали, аз му казах: