Една сутрин, докато седях на пейка до крайбрежния булевард и съзерцавах океана, за момент ми се стори, че в далечината съзирам фонтана на кит, излязъл на повърхността. Почувствах нужда да споделя с някого този миг и спрях излязъл на джогинг мъж, който минаваше оттам.
– Какво има? – запита ме той.
– Кит, в далечината се вижда кит!
Беше приятен мъж на петдесетина години.
– Тук често се мяркат китове – отвърна ми той, видимо развеселен от моята възбуда.
– За пръв път съм в този град – обясних му аз.
– Откъде сте?
– От Ню Йорк.
– Не е много далеч.
– Толкова близо и същевременно толкова далеч – отвърнах му.
Той ми се усмихна и побъбрихме известно време. Името му беше Алън Браун и се оказа кмет на градчето. Описах му накратко колко деликатно е моето положение и споделих желанието си да започна отначало.
– Ана – каза ми тогава Алън, – не разбирайте погрешно предложението, което ще ви направя, защото съм женен и нямам никакво намерение да ви свалям. Имате ли нещо против да вечеряме заедно? Бих искал да обсъдя нещо с вас.
Така отидох на вечеря с кмета Браун и неговата съпруга Шарлот в тяхната кокетна къща. Бяха красива двойка. Тя изглеждаше малко по-млада от него. Беше ветеринарна лекарка и клиниката ѝ се развиваше добре. Нямаха деца и аз не зачекнах тази тема.
Кметът ми разкри причината за своята покана едва на десерта:
– Ана, моят началник на полицията след година излиза в пенсия. Заместникът му е доста глупав и не ми харесва особено. Имам планове за този град и ми се ще постът да заеме човек, на когото мога да имам доверие. Струва ми се, че вие сте идеалната кандидатка.
Като ме видя, че размишлявам, той добави:
– Трябва да ви предупредя, че градът е спокоен и няма нищо общо с Ню Йорк…
– Толкова по-добре – отвърнах му. – Нуждая се тъкмо от спокойствие.
На следващия ден приех предложението на кмета Браун. Така през един септемврийски ден на 2013 година се преместих да живея в Орфия с надеждата да стъпя на краката си. И отново да бъда себе си.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Понеделник, 28 юли 2014 г.
2 дни след премиерата
Трийсет и шест часа след провала на премиерата фестивалът в Орфия беше окончателно отменен и медиите в цялата страна се нахвърлиха на полицията с обвинения, че не е могла да предпази населението. След убийството на Стефани Мейлър и на Коди Илиной, стрелбата в Големия театър се оказа капката, която преля чашата: налице беше убиец, който тероризира Хемптънс, и хората сериозно се тревожеха. Навсякъде в района хотели се изпразваха, резервации се анулираха една след друга, туристите отказваха да идват на почивка. Паниката беше всеобща.
Губернаторът на щата Ню Йорк беше силно разгневен и изрази публично недоволството си. Кметът Браун бе лишен от подкрепата на гражданите, а майор Маккена и прокурорът получиха мъмрене от висшестоящото началство. Подложени на яростна критика, те решиха да вземат инициативата в свои ръце и на сутринта свикаха пресконференция в кметството. Според мен това беше възможно най-лошата идея: в момента ние не бяхме в състояние да дадем на медиите какъвто и да било отговор. Защо сами трябваше да привличаме огъня върху себе си?
До последната минута в кулоарите на кметството тримата с Дерек и Ана напразно се опитвахме да ги убедим, че публични изявления на този етап са неуместни.
– Проблемът е, че засега не можете да съобщите на журналистите нищо конкретно – обясних им аз.
– Защото вие така и не успяхте да откриете каквото и да било! – възкликна негодуващо заместник-прокурорът. – От самото начало на това разследване не сте стигнали доникъде!
– Нужно ни е още малко време – защитих се аз.
– Време имахте повече от достатъчно! – възрази заместник-прокурорът, – а онова, което виждам, е провал след провал, трупове и изпаднало в ужас население. Вие сте некадърници, ето какво ще кажем на пресата!
Обърнах се към майор Маккена, за да подиря от него някаква подкрепа.
– Шефе, не можете да стоварвате цялата отговорност върху нас. За сигурността на театъра и на града отговаряхте вие и заместник-началникът Монтейн.
Забележката ми беше крайно неуместна и накара майорът да се изчерви от гняв.
– Не бъди толкова нагъл, Джеси! – викна ми той. – Не забравяй, че аз те покривах от самото начало на това разследване. Снощи губернаторът така ми крещя по телефона, че още ми пищят ушите! Той иска пресконференция и ще я получи.