– Съжалявам, шефе.
– Пука ми дали съжаляваш. Двамата с Дерек отворихте тази кутия на Пандора и вие трябва да я затворите.
– Нима предпочитахте да потулим случая и да си останем с лъжата?
Майорът въздъхна:
– Не зная дали си даваш сметка какъв пожар запали, като възобнови това разследване. Сега цялата страна говори за случая. Джеси, ще хвърчат глави и сред тях няма да бъде моята! Защо не излезе в оставка, както имаше намерение? Защо не замина да си живееш живота, след като получи всички почести от професионалната гилдия?
– Защото съм ченге, шефе.
– Или кръгъл глупак, Джеси. Оставям ви с Дерек да приключите случая до края на седмицата. Ако в понеделник сутринта убиецът не седи срещу мен в кабинета ми, ще те изхвърля от полицията без пенсия. И теб също, Дерек. Сега заминавайте да си вършите работата и ни оставете ние да вършим нашата. Журналистите ни очакват.
Майорът и заместник-прокурорът се отправиха към залата за пресконференции. Преди да ги последва, кметът Браун се обърна към Ана:
– Искам да го чуеш още сега, Ана: ще обявя официално номинацията на Джаспър Монтейн за бъдещ началник на полицията в Орфия.
Ана пребледня.
– Какво говорите? – задави се от възмущение тя. – Нали казахте, че това е само временно, до приключването на разследването.
– В Орфия цари такова вълнение, че се налага официално да отстраня Гъливър. И изборът ми падна на Монтейн.
Ана едва не се разплака.
– Не можете да постъпите така с мен, Алън!
– Разбира се, че мога и ще го направя.
– Но нали бяхте обещали, че аз ще заместя Гъливър, нали затова дойдох на работа в Орфия?
– Много неща се случиха оттогава. Съжалявам, Ана.
Намесих се в опит да я защитя.
– Господин кмете, напът сте да допуснете сериозна грешка. Заместник-началник Кенър е един от най-добрите полицаи, които някога съм срещал.
– Не се месете, капитан Розенбърг! – отвърна рязко кметът. – Посветете се по-скоро на вашето разследване, вместо да се бъркате в неща, които не ви засягат.
При тези думи той ни обърна гръб и се отправи към заседателната зала.
* * *
Също както във всички хотели из околността, в „Езерен Палас“ цареше пълен безпорядък. Клиентите напускаха един след друг, а управителят, в опит да прекрати обезкървяването, ги молеше да останат, обещавайки им сензационни намаления на цените. Никой обаче не желаеше да остане в Орфия с изключение на Кърк Харви, решен да поеме отговорността и да допринесе за успешния край на разследването. Той, разбира се, използва случая и срещу нищожна цена остана в апартамента, сметката за който вече не се поемаше от кметството. Островски постъпи по същия начин, като се разположи срещу смешна сума в президентския апартамент.
Шарлот Браун, Самюъл Падалин и Рон Гъливър още предишната вечер се бяха прибрали у дома.
В стая 312 Стивън Бергдорф събираше багажа си под погледа на жена си Трейси, пристигнала ден преди това. Бе поверила децата на приятелка и взела автобуса за Хемптънс, за да подкрепи мъжа си. Готова беше да му прости забежките и нямаше друго желание, освен нещата да бъдат както преди.
– Сигурен ли си, че можеш да си тръгнеш? – запита го тя.
– Да, да. Полицията иска от мен да не напускам щата Ню Йорк. А град Ню Йорк се намира в щата Ню Йорк, нали?
– Така е – съгласи се Трейси.
– Значи, всичко е наред. Напът. Нямам търпение отново да си бъда у дома.
Стивън хвана куфара и го затътри към вратата.
– Куфарът ти изглежда доста тежък – отбеляза Трейси. – Ще се обадя на рецепцията, ще го вземат и ще го поставят направо в багажника.
– В никакъв случай! – възкликна Стивън.
– Защо не?
– Мога сам да пренеса куфара си.
– Както желаеш.
Когато излязоха от стаята, в коридора Трейси неочаквано прегърна мъжа си.
– Толкова се боях – промълви тя. – Обичам те.
– И аз те обичам, Трейси, скъпа. Ужасно ми липсваше.
– Прощавам ти всичко! – каза тя.
– Какво имаш предвид? – запита Стивън.
– Момичето, което беше с теб. Онази, за която пише в статията на „Ню Йорк Таймс“.
– О, боже мой, нима наистина си повярвала? Трейси, никакво момиче не е имало, това са празни приказки.
– Наистина ли?
– Разбира се! Както знаеш, трябваше да уволня Островски. За да си отмъсти, той е наговорил пред журналиста от „Ню Йорк Таймс“ всякакви небивалици.
– Отвратителен човек! – възмути се Трейси.
– На кого го казваш? Понякога хората са толкова жалки.
Трейси отново прегърна мъжа си. Чувстваше безкрайно облекчение, че написаното във вестника не е вярно.