– Бихме могли да прекараме тук една нощ – намекна му тя. – Да използваме намаленията.
– Искам да се прибера у дома – възрази Стивън. – Да видя децата, миличките.
– Прав си. Искаш ли преди това да обядваме?
Двамата влязоха в асансьора и прекосиха фоайето на хотела, пълно с тълпа заминаващи. Стивън се насочи с решителна крачка към изхода, отбягвайки погледите на служителите от рецепцията. Тръгваше си, без да е уредил сметката. Трябваше да се измъкне възможно най-бързо, за да не му задават въпроси за Алис. Особено пред жена му.
Колата ги очакваше на паркинга. Стивън бе отказал да даде ключовете на младежа, който се грижеше за колите на гостите.
– Мога ли да ви помогна? – запита един служител.
– Няма нужда – отвърна Стивън и ускори крачка, последван от Трейси.
Той отключи колата и хвърли куфара на задната седалка.
– Защо не го оставиш в багажника? – учуди се жена му.
– Желаете ли да оставя куфара ви в багажника? – на свой ред запита служителят, който ги беше последвал.
– Няма нужда – повтори Стивън, сядайки зад волана. – Довиждане и благодаря за всичко.
Жена му се настани до него, той подкара колата и се отдалечи от хотела. Когато напуснаха чертите на града, Стивън въздъхна с облекчение. До този момент никой не бе забелязал каквото и да било. А трупът в багажника не издаваше никаква миризма. Той старателно го бе увил в хранително фолио и сега се поздравяваше за досетливостта.
Трейси пусна радиото. Беше ведра, щастлива. Не след дълго заспа.
Навън горещината беше ужасна. Надявам се да не се опече вътре, помисли си Стивън, стискайки волана. Всичко се бе случило толкова бързо, че не му бе останало време да обмисли нещата. След като уби Алис и скри трупа ѝ в храстите, той отиде до хотела, взе колата и се завърна на местопрестъплението. С мъка вдигна трупа на Алис и го натъпка в багажника. Ризата му беше цялата в кръв, но това нямаше значение, тъй като никой не го видя. В Орфия цареше суматоха и всички полицаи бяха заети в центъра на града. След това той спря пред супермаркета, който работеше денонощно, и купи промишлено количество хранително фолио, закара колата до безлюдно място на края на гората. Там уви старателно вече изстиналото и вкочанено тяло. Знаеше, че няма да може да се отърве от него в Орфия. Трябваше да го откара другаде, преди да се е разнесла издайническа миризма. Надяваше се тази мярка да му позволи да спечели време.
На връщане в „Езерен Палас“ той бе облякъл стар пуловер, който откри в колата, за да прикрие зацапаната с кръв риза, и се добра до стаята си, без никой да заподозре каквото и да било. Дълго стоя под душа и облече чисти дрехи, идентични на онези, с които беше вечерта. Успя да подремне. Ненадейно се стресна и се събуди. Трябваше да се отърве от вещите на Алис. Бързо извади нейния куфар, натъпка вътре нещата ѝ, след което излезе от хотела, надявайки се, че никой няма да забележи сноването му напред-назад. Там обаче цареше такава възбуда, че никой не му обърна внимание. Взе колата и разпръсна вещите на Алис, включително дрехите, в различни контейнери за смет из съседните градове, а накрая захвърли куфара ѝ край пътя. През цялото време сърцето му биеше до пръсване, а стомахът му беше свит на топка от страх: ако някой полицай, забелязал подозрителните му действия, го спреше за проверка и го накараше да отвори багажника, с него беше свършено!
Накрая, към пет часа сутринта той отново се озова в хотелската стая, където нямаше никаква следа от присъствието на Алис. Беше спал половин час, когато го събуди чукане на вратата. Полицията! Искаше му се да се хвърли през прозореца. Бяха го открили! Разтреперан, той отвори, както беше по бельо. Пред него стояха двама униформени полицаи.
– Господин Стивън Бергдорф? – запита единият от тях.
– Аз съм.
– Съжаляваме, че ви притесняваме по това време, но капитан Розенбърг ни е възложил да съберем всички членове на театралната трупа. Иска да ви зададе някои въпроси за случилото се снощи в Големия театър.
– Нямам нищо против да дойда с вас – отвърна Стивън, опитвайки се да запази спокойствие.
Когато полицаите го запитаха дали не е виждал Алис, той отвърна, че на излизане от театъра я е загубил от поглед. След това не му задаваха повече въпроси.
През целия път до Ню Йорк той обмисля какво да направи с тялото на Алис. Когато в далечината изникнаха силуетите на небостъргачите в Манхатън, вече имаше готов план. Никой никога нямаше да открие Алис. За тази цел бе достатъчно да стигне до парка Йелоустоун.
На няколко мили оттам, срещу Сентръл Парк, в болница „Маунт Синай“ Джери и Синтия Идън бдяха край своята дъщеря в интензивното отделение. Лекарят дойде да ги успокои.