В този момент бяхме прекъснати от кмета Браун, който се появи изневиделица и се нахвърли върху мен:
– Капитан Розенбърг, вероятно сте чели днешния вестник? – запита той, видимо извън кожата си, и разгърна пред мен брой на „Орфия Кроникъл“.
На първа страница имаше снимка на Стефани, а над нея следното заглавие:
Виждали ли сте тази жена?
Стефани Мейлър, журналистка от „Орфия Кроникъл“, от понеделник насам е в неизвестност. Във връзка с изчезването ѝ се случват странни произшествия. Разследването се води от щатската полиция.
– Не съм в течение на тази публикация, господин кмете – уверих го аз.
– Не е важно дали сте в течение, капитан Розенбърг, след като вие самият сте причина за цялата тази врява! – озъби се Браун.
Погледнах към опожарената сграда.
– И вие продължавате да твърдите, че в Орфия не се случва нищо?
– Нищо, с което местната полиция да не може да се справи. Но ето че идвате вие, за да направите бъркотията още по-голяма! Бездруго финансовото състояние на града не е цветущо и всички се надяват летният сезон и театралният фестивал да позакрепят икономиката. Ако туристите се подплашат, просто няма да дойдат.
– Прощавайте, че съм така настоятелен, господин кмете, но според мен случаят е твърде сериозен…
– Нямате никакви доказателства, капитан Розенбърг. Началник Гъливър още вчера ми докладва, че от понеделник насам колата на Стефани липсва. Не смятате ли, че тя чисто и просто е заминала някъде? Направих по телефона известни справки за вас и ако не се лъжа в понеделник излизате в оставка?
Ана ме погледна изумено.
– Джеси, нима наистина напускаш полицията?
– Никъде няма да отида, докато не изясня този случай.
Разбрах, че кметът Браун има дълга ръка, веднага щом напуснах „Бендъм Роуд“. Когато двамата с Ана се отправихме към полицейското управление на Орфия, ми позвъни моят шеф майор Маккена.
– Розенбърг, кметът на Орфия ми досажда по телефона – каза ми той. – Твърди, че сееш паника в неговия град.
– Вижте какво, шефе – отвърнах аз, – млада жена е в неизвестност и е твърде вероятно изчезването ѝ да е свързано с четворното убийство през 1994 година.
– Случаят с четворното убийство е приключен, капитан Розенбърг. Би трябвало да го знаеш, защото самият ти го реши.
– Зная шефе, но започвам да се питам дали навремето не сме пропуснали нещо…
– Какви ги говориш?
– Изчезналата млада жена е журналистка, започнала собствено разследване. Това не е ли достатъчно основание да се поразровим?
– Розенбърг – повиши тон Маккена, – според началника на местната полиция ти не разполагаш с никакви улики. На път си да ми развалиш съботата и да станеш за смях два дни преди да напуснеш полицията. Това ли искаш?
Премълчах и Маккена продължи вече по-приятелски:
– Чуй ме. Заминавам за уикенда със семейството на езерото Чамплейн и преди това ще гледам да забравя мобилния си телефон у дома. До утре вечер съм извън линия и ще бъда на работа в понеделник сутринта. Така че разполагаш с време дотогава, за да ми представиш нещо солидно. В противен случай се връщаш мирно и кротко тук, все едно нищо не се е случило. Ще се почерпим по случай твоята раздяла с полицията и от този момент нататък не искам да чувам нищо за тази история. Ясен ли съм?
– Напълно, шефе. Благодаря.
Сега всяка минута беше ценна. Двамата с Ана се затворихме в нейния кабинет и се заехме да лепим върху магнитната дъска всичко, с което разполагахме.
– Според свидетелствата на журналистите – казах ѝ, – кражбата на компютъра от редакцията е била извършена през нощта в понеделник срещу вторник. Нахлуването в апартамента стана в четвъртък вечерта и същата нощ избухна пожарът.
– Накъде клониш? – запита Ана, докато ми подаваше чаша горещо кафе.
– Това навежда на мисълта, че онова, което извършителят е търсил, не е било в компютъра на редакцията, и затова е бил принуден да претърси апартамента на Стефани. По всяка вероятност без успех, след като е поел риска да се завърне следващата нощ и да предизвика пожара. Защо ще постъпи така, ако не разчита да унищожи някакви документи, до които не е успял да се добере?
– Значи онова, което търсим, все още се намира някъде! – възкликна Ана.
– Точно – кимнах аз. – Само че къде?
Бях взел със себе си извлеченията от кредитната карта и от телефонните разговори на Стефани, пристигнали предишната вечер в регионалния център на щатската полиция, и сега ги поставих на масата.
– Нека най-напред се опитаме да разберем кой е телефонирал на Стефани на излизане от „Кодиак Грил“ – предложих аз и се разрових в документите, за да открия списъка с последните разговори от и до нея.