Трейси сви вежди:
– Защо усложняваш нещата? Можем да подредим багажа в колата, утре да отидем заедно у сестра ми и да потеглим оттам.
– Невъзможно – възрази Стивън, – децата ще са на задната седалка и няма да има място за куфарите.
– Че защо не ги сложим в багажника? Нали купихме тази кола тъкмо заради големия багажник?
– Блокиран е. Не може да се отвори.
– Така ли? Какво се е случило? – запита Трейси.
– Нямам представа. Изведнъж блокира.
– Ще отида да погледна.
– Няма време – спря я Стивън, – трябва да тръгвам за редакцията.
– С колата ли? Откога ходиш на работа с кола?
– Искам да проверя дали е в ред. Двигателят издава необичаен шум.
– Още една причина да не ходиш с кола – каза Трейси. – Аз ще я откарам в сервиза да я прегледат и да оправят багажника, който не иска да се отвори.
– Никакъв сервиз! – сопна ѝ се Стивън. – При всички случаи ще вземем колата и ще я прикачим към кемпера.
– Стивън, не ставай смешен! Няма да влачим нашата кола чак до Йелоустоун.
– Напротив! Много по-практично е. Ще оставим кемпера в къмпинга и ще разгледаме парка с колата. Няма да се мъкнем навсякъде с този мастодонт.
– Но, Стивън…
– Никакво но. Всички правят така.
– Е, добре – съгласи се най-сетне Трейси.
– Отивам в редакцията. Приготви куфарите и се обади на сестра си, че ще мина утре към седем и половина. В девет вече ще сме на път за Средния запад.
Стивън излезе и се качи в паркираната на улицата кола. Стори му се, че тялото на Алис в багажника вече започва да вони. Или си въобразяваше? Отиде в редакцията на списанието, където го посрещнаха като герой. Умът му обаче беше другаде. Дори не чуваше какво му говорят. Струваше му се, че около него всичко се върти. Повдигаше му се. Познатата обстановка в редакцията пробуди чувствата му. Беше убиец. Едва сега съзнаваше това.
След като дълго плиска лицето си с вода в тоалетната, Стивън се затвори в кабинета със своя заместник Скип Налън.
– Как си, Стивън? – запита го Скип. – Не изглеждаш добре. Потиш се и целият си пребледнял.
– От умората е. Имам нужда от почивка. Ще ти изпратя моята статия за фестивала по електронната поща. Обади ми се, ако имаш някакви бележки.
– Няма ли да останеш? – учуди се Скип.
– Не, утре заминавам за няколко дни с жената и децата. След всички тези събития искам да посъбера сили.
– Чудесно те разбирам – увери го Скип. – Алис ще дойде ли днес?
Бергдорф с мъка преглътна.
– Тъкмо за това искам да поговорим.
Стивън си придаде сериозен вид, който разтревожи Скип.
– Какво става?
– Оказа се, че Алис ми е откраднала кредитната карта. Нагласила е всичко. Призна си, след което избяга.
– Не може да бъде – възкликна Скип. – Главата ми не го побира. Вярно, че напоследък тя се държеше странно. Веднага ще подам жалба, няма повече да те притеснявам за това.
Стивън благодари на своя заместник, подписа няколко писма, които го чакаха на бюрото, и пусна статията по електронната поща. Използва, че се е включил в интернет, и бързо направи справка за разложението на труп. Боеше се миризмата да не го издаде. Трябваше да издържи три дни. Според неговите изчисления, ако потеглеха утре, в сряда, до събота щяха да бъдат в Йелоустоун. Тогава ще може да се отърве от тялото, така че никой никога да не го открие. Знаеше точно какво трябва да направи.
Той изтри сайтовете, в които беше влизал, изключи компютъра и си тръгна. На улицата извади телефона на Алис, който бе взел със себе си. Включи го и като провери списъка с контактите, изпрати съобщение на родителите ѝ и на някои нейни приятели, чиито имена знаеше. Имам нужда да остана сама. Заминавам за известно време, за да си отдъхна. Скоро ще ви се обадя. Алис. Така през следващите дни никой нямаше да я потърси. Сетне хвърли телефона в една кофа за смет.
Оставаше му да уреди още нещо. Отиде до апартамента на Алис, отвори с ключа, който беше задържал, и взе оттам всички бижута и ценни предмети, които ѝ беше подарил. Сетне влезе в една заложна къща и продаде всичко. Ето как щеше да възстанови поне част от дълга.
* * *
В Саутхемптън Ана, Дерек и аз седяхме във всекидневната на Самюъл Падалин. Тъкмо му бяхме разкрили, че през 1994 година целта е била жена му, а не Гордънови.
– Меган ли? – повтори недоверчиво той. – Какви ги говорите?
Опитвахме се да преценим реакцията му и до този момент Самюъл изглеждаше искрен. Наистина беше разстроен.