– Говорим истината, господин Падалин – увери го Дерек. – Навремето сме се заблудили. Вашата съпруга е била цел на покушението. Гордънови са били странични жертви.
– Но защо Меган?
– Именно това се опитваме да разберем – казах аз.
– Не виждам никакъв смисъл. Меган беше толкова мил човек. Клиентите в книжарницата я обожаваха, а и беше изключително внимателна към съседите.
– Въпреки това някой до такава степен е бил настроен срещу нея, че да посегне на живота ѝ.
Самюъл мълчеше изумено.
– Господин Падалин – продължи Дерек, – ще ви задам много важен въпрос: Някой заплашвал ли ви е? Или може би сте имали вземане-даване с опасни хора? Хора, които са били настроени зле към покойната ви съпруга.
– Няма такова нещо – засегна се Самюъл. – Личи си, че не сте я познавали.
– А името Джеремая Фолд говори ли ви нещо?
– Не, нищо. Вчера вече ми зададохте същия въпрос.
– А беше ли угрижена Меган през седмиците, преди да бъде убита? Може би е споделила с вас тревогата си?
– Не, не. Тя обичаше да чете, да пише и да прави кросове.
– Господин Падалин – обади се Ана, – кой би могъл да знае, че вие с Меган няма да присъствате на откриването на фестивала? На убиеца е било известно, че през онази вечер жена ви ще излезе на джогинг, както обикновено, докато повечето граждани са били на главната улица.
Самюъл Падалин се замисли за момент.
– Всички говореха за фестивала – отвърна накрая той. – Обсъждали сме със съседите, с познати, когато излизахме на покупки, с клиенти в книжарницата. Разговорите обикновено се въртяха около това кой има билети за премиерата и кой просто ще излезе на разходка по главната улица. Зная, че Меган споделяше с всички, които ни питаха, че не сме успели да се снабдим с билети, а и няма желание да се разхожда в центъра. Казваше го като човек, който не отбелязва Бъдни вечер и има намерение да си легне рано: „Ще чета на терасата, това ще бъде най-спокойната вечер от много време насам“. Сами виждате иронията.
Самюъл изглеждаше все по-разстроен.
– Споменахте, че Меган обичала да пише – каза Ан. – За какво пишеше?
– За всичко и за нищо. Открай време ѝ се искаше да напише роман, но повтаряше, че все не можела да намери подходящ сюжет. От друга страна, си водеше дневник, при това доста редовно.
– А вие запазихте ли го? – запита Ана.
– Запазих ги. Има най-малко петнайсет тома.
Самюъл Падалин излезе за момент и след малко се върна с прашен кашон, вероятно донесен от мазето. В него имаше поне двайсетина бележника от една и съща марка.
Ана отвори наслуки един от тях: беше изписан до последната страница с дребен сбит почерк. Нужни бяха часове, за да бъде прочетен.
– Можем ли да ги вземем с нас? – запита тя.
– Щом желаете. Но се съмнявам, че ще откриете нещо интересно.
– Вие чели ли сте ги?
– Само някои – призна Самюъл. – Отчасти. След смъртта ѝ разчитах така да имам усещането, че отново споделям мислите ѝ. Скоро обаче си дадох сметка, че тя е скучаела. Ще видите, описва всекидневието си: жена ми постоянно скучаеше, скучно ѝ беше с мен. Разказва за работата в книжарницата, кой каква книга е купил. Срам ме е, като ви казвам това, но открих у нея известна патетичност. Затова спрях да чета, стана ми неприятно.
Това обясняваше защо бележниците се намираха в мазето.
Преди да си тръгнем заедно с кашона, ние забелязахме оставен до входната врата куфар.
– Ще пътувате ли? – запита Дерек.
– Жена ми – отвърна Самюъл Падалин. – Ще заведе децата у родителите си в Кънектикът. Последните събития в Орфия я изплашиха. По-късно и аз ще отида при тях. Разбира се, когато отново имам право да напусна щата.
Двамата с Дерек трябваше да се върнем в регионалния център на щатската полиция, където ни очакваше майорът.
Маккена искаше да обсъди с нас ситуацията. Ана предложи тя да прочете бележниците на Меган Падалин.
– Не искаш ли да си поделим работата? – запитах я.
– Не, с удоволствие ще се заема с това, така няма да мисля за друго. Нуждаех се от подобно нещо.
– Съжалявам за длъжността началник на полицията.
– Случва се – отвърна Ана, която явно се стараеше да не издава пред нас огорчението си.
Дерек и аз се отправихме към регионалния център на щатската полиция.
На връщане в Орфия Ана се отби в управлението. Всички полицаи се бяха събрали в стаята за почивка, където Монтейн държеше импровизирано слово по случай встъпването в длъжност.
Ана не намери сили да остане, реши да се прибере у дома и да се заеме с бележниците на Меган. На излизане от управлението се натъкна на кмета Браун.
Тя го погледна мълчаливо право в очите, сетне запита: