18 юли 1994 година
Кърк Харви дойде в книжарницата да вземе обратно своята пиеса. Казах му, че вече е продадена. Помислих си, че ще бъде доволен, но той побесня. Поиска да разбере кой я е купил и аз му казах, че е кметът Гордън. Дори не си поиска десетте долара, които му се полагаха.
20 юли 1994 година
Кърк Харви дойде отново. Каза ми, че Гордън отричал да е купил пиесата. Аз зная, че беше той. Повторих го на Кърк. Бях си го отбелязала. Дори му показах какво съм записала на 1 юли 1994 година.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Сряда, 30 юли 2014 г.
4 дни след премиерата
Сутринта, когато заедно с Дерек влязохме в архива на „Орфия Кроникъл“, видяхме, че Ана е окачила на стената фотокопия от дневника на Меган Падалин.
– Анонимното обаждане до Алън Браун през 1994 година действително е дело на Меган – каза ни тя. – Меган му е съобщила, че кметът Гордън е корумпиран. Доколкото разбирам, самата тя е научила това от някоя си Фелисити. Не зная какво е разбрала от нея, но е била ужасно настроена срещу кмета Гордън. Приблизително два месеца след анонимното обаждане, на 1 април 1994 година, е била сама в книжарницата, когато кметът Гордън е дошъл да купи някаква книга. Използвала е случая и му е казала всичко в очите, като го е нарекла престъпник.
– Дали е имала предвид случаите на корупция? – запита се Дерек.
– И аз си зададох същия въпрос – отвърна Ана и премина на следващата страница. – Два дни по-късно, докато е на джогинг, Меган случайно се натъква на Гордън пред дома му и отново му отправя обвинения. Написала е в дневника си: Аз съм като окото, което преследва Каин.
– Окото преследва Каин, защото той е убиец – обадих се аз. – Да не би кметът да е убил някого?
– Тъкмо това се питам и аз – призна Ана. – През следващите месеци, чак до смъртта си Меган всеки ден е бягала привечер до дома на кмета Гордън. Дебнела е от парка неговото завръщане и щом го видела, отново и отново му напомняла за извършеното от него злодеяние.
– Значи, кметът е имал основателна причина да убие Меган – заключи Дерек.
– Пасва идеално за ролята на извършителя – съгласи се Ана. – Ако не беше застрелян на свой ред по същото време.
– Какво знаем за въпросната Фелисити? – запитах аз.
– Фелисити Даниелс – отвърна Ана с доволна усмивка. – Достатъчно беше да се обадя на Самюъл Падалин, за да разбера коя е. Сега живее в Коръм и ни очаква. Напът.
Фелисити Даниелс беше шейсетгодишна и работеше в магазин за електродомакински уреди, разположен в търговския център на Коръм. Тя ни очакваше там, взе си почивка и заедно седнахме в съседното кафене.
– Нали нямате нищо против да си поръчам сандвич? – запита ни тя. – Инак няма да имам време да обядвам.
– Моля ви – отвърна Ана от името на всички.
Тя предаде поръчката на сервитьора. Изглеждаше тъжна и изморена.
– Споменахте, че искате да поговорим за Меган? – напомни Фелисити.
– Да, госпожо – потвърди Ана. – Може би знаете, че възобновихме разследването за нейното убийство и за убийството на семейство Гордън. Меган е била ваша приятелка, нали?
– Да. Запознахме се в клуба по тенис и взаимно се харесахме. Тя беше по-млада от мен, разликата ни е десетина години. Въпреки това нивото на играта ни беше еднакво. Не бих казала, че сме били кой знае колко близки, но свикнахме да сядаме на по чашка след тренировките и така се опознахме една друга.
– Как бихте я описали?
– Беше романтичка. Мечтателна, донякъде наивна. Много сантиментална.
– Отдавна ли живеете в Коръм?
– Повече от двайсет години. Дойдох тук с децата след смъртта на мъжа ми. Той почина на 16 ноември 1993 година, точно на рождения си ден.
– Срещахте ли се с Меган, след като се преместихте и до смъртта ѝ?
– Да, тя идваше редовно в Коръм да се видим. Носеше ми приготвени от нея специалитети, от време на време някоя книга. Честно казано, аз не исках нищо от нея, но тя донякъде се налагаше. Правеше го от добри чувства, разбира се.